Петимата заточеника
7 минутиОт дни наред, пътят, който минаваше през чаршията беше задръстен от редовен турски аскер, башибозушки орди, черкези и юруци. Едни отиваха, други се връщaха. Българите ги гледаха от прозорците на Койновото кафене и с шепот тълкуваха тая бъркотия. Единствен от всички Хаджи Яню на висок глас, пророчески каза:
– Турция губи войната с Русия!
– Турция губи войната! – Тези думи на хаджията допаднаха на българите, у които припламваше скритата надежда и се надигаше вековната омраза. Допаднаха и се понесоха от дюкян, от уста на уста.
– Турция губи войната! – това предчувствие подлуди още повече гръкомани и турци. И още повече забесняха, явно и злобно.
В една ранна юнска утрин, на коне, в града пристигна Ченгене – Али-аа. Башибозуците му препускаха като луди кърсердари из града и чаршията. Арестуваха най-първо Хаджи Яню и Хаджи Баню Сапунджиев, Иван Попстоянов и Дялко Милковски, Стоян Митков и синът му Христо.
Правоверните се трупаха около конака и всеки от тях сочеше по един, който трябваше да бъде задържан. За едно късо време циганите на Али-аа арестуваха 35 человека. Взимаха ги направо то кафенетата, касапниците, дюкяните… Подкараха ги, както бяха сварени: боси, гологлави, по ризи. В чаршията настана тревога, смут и плач. Никой не знаеше какво става и какво го очаква.
В лятната жега пътят ги водеше към Карабунар. Ченгене Али-аа искаше да предаде непокорните на Сюлейман паша, за да получи похвала и … по – висок чин. Когато пристигнаха, не го завариха. Заминал бил с войските си за Стара Загора и Шипка.
След три ни се завърнаха. Освободиха ги чрез откуп и застъпничество. Върнаха се живи и здрави, ала вестта която дочуха, не им даде мира и спокоен сън. Юруци и цигани от околните махали заловили учителя Стоян Марков и го откарали с тях. Гаврели се с него, били го, яхали го като ездитно животно, гол вързвали на стълб срещу слънцето, мазали го с диня, та да го ядат мухите по цели часове, додето баялдиса. Правели го на мечка, развеждали го из махалите…
В тези дни на войната всичко беше объркано, смътно и неясно. Едни от турците и гръкоманите безчинстваха, други бързаха да се изселят в Одрин, за да търсят спасение като благонадеждни поданици. Доноснечеха и клеветяха българите пред владиката и валията.
Една привечер юруците докараха в чаршията нещастния учител. Българите – първенци се застъпиха за освобождаването му. Вдигна се скандал. Тогава пристигнаха и заптиетата. Взеха го от ръцете им и отново арестуваха хаджи Яню, Хаджи Баню Сапунджиев, Иван Попстоянов, Стоян Митков и Стефан Ангелов.
На другия ден ги откараха в Хасково, а оттам в Пловдив. Мина се доста време, ала не се завърнаха като първия път.
През септември в пътническия влак за Одрин пътуваха петимата харманлийски заточеника, оковани във вериги, брадясали, с кървави рани и дълбоки белези. Стояха един до друг смълчани, измъчени от болки, терзания и неизвестност. Влакът летеше и ги водеше надолу, но не към свобода и близки, а далеч от роден край, към по – големи изпитания и мъки. Препускаше влака по дългия път, а колелетата му изплакваха мъката на страдалците. В долината зад тях оставаха светлините на града, където беше челядта им, борбата за свобода.
На малката гара всички отправиха поглед към нея за последно…Стоян надигаше глава, за да зърне през стъклото на прозореца някой от станцията. Искаше само някой да го види, да му кимне с глава – той ще разбере. Ще предаде на близките им, че ги е видял, макар и като смъртници. Изправи се, но веригата му звънна. Заптието, което дремеше до тях в купето вдигната глава. Стоян си седна покорно, а турчинът отново се отпусна и задряма. Изгубена беше и тази малака надежда да видят близък човек…
Влакът ги свали в Одрин, а оттам ги подкараха пеша за Цариград. Дълъг и труден беше пътят, но в тъмницата отеклите им крака поспаднаха и те сякаш си поотдъхнаха.
През ноември, отново веригите им заизплакваха мъката на изгнаниците по пътя за Мудания, Бурса, та чак до Кония.
Дългият безводен път по сипеи и пущинаци ги уморяваше и още повече изтощаваше.
Когато пристигнаха в каменния град отново ги хвърлиха в дълбокия и мръсен затвор и никой повече не ги потърси, не ги попита за нищо.
На 24 декември, на детска Коледа, брадатите нещастни мъже на Харманли зачукаха по вратата на килията, и не, за да известят настъпилия празник, а да съобщят на тъмничарите, че Иван Попстоянов почина.
Поискаха да го погребат по християнски, но не им дадоха. Сега, осиротели, мъката още повече ги подтискаше и задушаваше. Дълбоките гноясали рани ги измъчваха до смърт. Само веднъж дойде лекарят на затвора при тях. Видя ги, но безпомощен – повдигна рамене:
– Много е късно!
Отчаянието беше завладяло всички, и всеки си мислеше: “Кой ще е следващият смъртник?” Изчезнала беше и предишната веселост на Хаджи Яню. Каквото и да се заприказваше, той казваше: “От тука живи няма да излезем. Този път не можем се отърва като при Карабунар.”
Пролетта вече напираше, пукаха се пъпки треви, и сякаш тая упойваща миризма на нов живот достигаше и зад дебелите стени на килията. Оттогава тъмничарите започнаха да ги извеждат от време на време в двора, да подишат чист въздух и да се порадват на пролетното слънце.
Дочуха те, че за тях се застъпва арменеца Юва – Кехя, чийто син беше лекарят на затвора, но вече беше късно, плътта им се топеше от гангрената. Напуснала ги беше и надеждата, че някога могат да бъдат свободни.
За Великден 1878 година в освободена България се завърнаха само Стоян Митков и зет му Стефан Ангелов.
Другите бяха починали.
Едни разправяха, че тяхното завръщане е станало по силата на Сан – стефанския договор, а други, че майката на Стефан е ходила до там и е успяла да ги откупи със злато.
Други разкази от този автор:
Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотата, Скъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица “Янко Сакъзов”