Михаил Тошев „Поставил съм около 50 пиеси“

Господин Тошев, Вашето име е дълбоко свързано с театралната самодейност в Харманли. От кога започнахте да се занимавате с театър?

Първите ми опити бяха, когато бях във втори клас в родното ми село Злато поле. Тогава ходеха разни амбулантни търговци из селата и чрез бартер си взех две книжки. Едната е „Легенда за Царевец“, а другата „Жива вода“. Един ден учителката предложи на класа да изиграем някоя пиеска и попита дали някой от нас има подходяща книжка. Аз се сетих за двете книжки, които бях купил неотдавна. Спрях се на „Жива вода“, защото прецених, че е много подходяща, пък и много ме впечатли. И тъй като аз осигурих пиеската, дадоха на мен главната роля. Това са първите ми стъпки стъпки. След това продължих да играя. Когато бях в прогимназията участвах в по-големи пиеси. Но най-активно се занимавах, когато бях ученик в Димитровград. Там се записах в състава на градския театър към Отечествен фронт, където си партнирах с известни за времето актьори.

Освен като актьор, Вие сте се изявявали и като режисьор. Кога беше дебютът Ви в тази насока?

Когато ние учениците се завръщахме в селото през ваканциите, развивахме голяма театрална дейност в читалището. По три пиеси на сезон изкарвахме. Това беше около 1943-44 година. Няколко години по-късно – през 50-та, когато се завърнах от казармата направих и първия си режисьорски дебют на сцената на родното ми село Злато поле. По това време работех като читалищен организатор. В тези години развивахме усилена учебно-театрална дейност. Много постановки направихме. Между тях са: „Майстори“, „Без вина виновни“, „Хан Татар“, „Делба“, „Борба за щастие“, „Пожарът“, „Службогонци“ и други.

Освен в село, други какви възможности имахте да покажете театралната си дейност?

В онези години не само в нашето село се развиваше самодейността. В цялата страна кипеше културен живот. Провеждаха се национални театрални прегледи. Харманлийската околия тогава беше една от най-големите и най-много театрални колективи. Като започнеха тия театрални прегледи, та по 3-4 дни продължаваха докато се извъртят всички читалищни колективи.

Как стана така, че дойдохте в Харманли?

На един от прегледите през 1958 година нашата трупа от с. Злато поле направи много силно впечатление с високото си майсторство. На мен ми връчиха наградата за най-добър изпълнител. Поканиха ме за ръководител на театралната трупа в Харманли. Аз се съгласих и така започнах работа в отдел „Просвета и култура“ към Околийски съвет, тогава така се наричаше днешната Общинска администрация, където се е занимавах с художествената самодейност.

Разкажете ни за дейността си като режисьор на театрална трупа.

Поставил съм около 50 пиеси или средно по 2 на година. Първо на харманлийска сцена направих „Жените от Нискавуори“ от финландска писателка Хела Вуолийоки, авторка на още три, коя от коя по-хубава. На другия сезон изиграхме три постановки: „Камък в блатото“ – от Георги Караславов, „Когато гръм удари“ от Пейо Яворов и „От много любов“ – Климент Цачев. Следват „Службогонци“, „Боряна“, „Идолопоклонници“… Репертоарът ни беше много добре подбран. Самодейците бяха надъхани да се отличат с играта си на националните прегледи и да спечелят лауреатско звание. Основното ядро бяха – Венко Александров, Славей Андонов, Елена Коларова, Господин Пенев, Тонка Иванова, Лиляна Теофарева, Иван Божков, Марко Господинов, Танка Сарийска, Костадинка Гелева, Иван Урдов, Петко Грозев, Райна Божкова и Йорданка Колева и др. Имахме и много сериозни затруднения. Читалището нямаше костюми, нямаше декори, въобще – нямахме реквизит. От ръководството ни викат – ходете до Хасково. Като отидем там, ни дават колкото да не сме без нищо. Имахме случаи, в които тъкмо сме подбрали най-подходящите хора за героите от пиесата, ролите са научени, подготовката върви добре и някой напуска – налага му се да смени града, отива да работи другаде или пък се жени в друг град. Тогава започвахме да търсим ново попълнение, наново заучаване на роли и т.н.

Как подбирахте пиесите, актьорите как намирахте?

Репертоарът беше разнообразен и богат. Много прецизно, дълго обмислях какво да поставим за сезона. По същия начин се отнасях и към избора на изпълнители на ролите. По този повод си спомних за едно щастливо попадение. Бяхме решили да играем „Греховната любов на Захари Зограф“, драматизирах я, но нямаше кой да играе женската роля. Пиесата е с много хубав текст. Даже ако не те задоволява актьорското изпълнение, текстът е достатъчен, за да те удовлетвори. И все пак търсехме най-подходящата изпълнителка. Събрахме се цялата трупа и започваме да мислим кой може да изиграе образа. Накрая се спряхме на една съседка – Идрет Наимова. Както сме всички, отиваме у тях. Даваме й да чете текста. Тя така на прима виста чете и се справя много добре. Сходството е пълно и на вид, и на ръст. Тогава всички си казахме: Тя е!

От това, което разказвате, става ясно, че всички в трупата сте били много активни.

Отношенията между членовете на театралния колектив бяха много добри – много задружни бяхме, уважавахме се, обичахме се. Свързваше ни голямата ни любов към театъра. Затова не ни дотежаваха 4-часовите репетиции, които всеки ден провеждахме години наред. Днес си мисля, че има за какво да се гордеем – оставихме следа след себе си.

Освен към читалището, къде другаде развивахте театрална дейност?

През 1965 година започнах и към пионерския дом. Дотогава там правеха малки сценки от драмкръжока. Когато отидох, започнахме да поставяме многоактни пиеси: „Вълшебникът, „Пепеляшка, „Петлето“ от Никола Русев. С последната през 1969 година участвахме на III-я републикански конкурс. Първо я представихме в Хасково. Там спечелихме симпатиите не само на журито, но и на публиката. Класирахме се за следващия кръг в Сливен, а от там – за Благоевград, където бе последният кръг на националния преглед на художествената самодейност. Играехме втори поред. Редът беше такъв, че след като изиграехме пиесата, трябваше да си раздигнем всичко сами от сцената. И тъкмо започнахме да си събираме реквизита цялото жури се изсипа при нас, за да ни поздравят за хубавата игра. Много медали получихме тогава – аз бях награден за режисура, златни медали получиха и всички актьорите. Така се завърнахме с 8 златни медала. Повторихме успеха на IV-я национален преглед. Той се проведе през 1974 г. в Шумен. Отново участвахме с пиеса на Никола Русев – Петлето“. Пак получихме лауреатско звание и медали. Никой обаче от управляващите не се заинтересува от постиженията ни, никой не ни поздрави.

Какво се случи, че се прекъснаха хубавите традиции в театралната дейност в Харманли? Защо вече няма театър?

През сезон 1972/73-та щяха да станат 25-години от развитието на театъра в Харманли. Всички бяхме много ентусиазирани – кипеше бурна подготовка за юбилейната годишнина. Избрахме за случая една комедия „Съмнително лице“ на Бранислав Нушич. Главната роля щеше да играе Иван Касабов. Разпределихме и останалите роли и репетициите вървяха усилено. Аз ходя да настоявам да се направи подобаващо честване, но не срещам разбиране от управата на града. С отегчение ми се казва: Стигате с тия юбилеи… Така взех решение да спрем да играем. Отидох на репетицията и съобщих на колегите си решението си. Те ме подкрепиха и спряхме да играем. Обидно ни беше пренебрежителното отношение към нас, към театъра. Та така преди 24 години падна завесата на харманлийския театър и до ден днешен повече не се вдигна. Повече никой не ни потърси и театралният състав не се събра. Тогавашните управници не направиха постъпки да се срещнат с нас самодейците, да попитат защо се прекъсва дългогодишната традиция.

Когато решихме да спрем да играем, никой от нас не подозираше, че тази вечер бе разводът с голямата ни любов – Театъра!