Какво е два пъти за бъдеш бежанец за 10 години?
5 минути
От книгата „Незаличима диря“, с автор доц. Тонка Василева
Първа част: “Какво е два пъти да бъдеш бежанец за 10 години”
Втора част: “Българите в Мала Азия позят самобитността си”
Трета част: “Въпросът с обезщетенията за отнетите насилствено имоти все още е актуален”
В 160 страници с текст и снимки авторът в 9 глави описва миграцията на българско население от Западна и Мала Азия. Книгата е разделена на 9 глави.
В първата е отбелязано, че най-ранните сведения за това са от 530 година, когато отряд пра-български войници е разбит някъде из земите на Тракия от гепидът Мундо (началник на войската в област Илирик). Пленниците и техният предводител са били отведени в Цариград, показани на хиподрума по време на триумфа, след това изпратени в Армения и Лазика (Колхида).
Когато България е била в рамките на Византия, също има движение на хора в тази посока. Тогава това е ставало предимно по черноморския път.
По-късно, след като османците завладели нашите земи, една част от българите били насилствено изселени като роби, пленници или компактно население. Сред тях е и Иван Страцимир, пленен от завоевателя на България султан Баязид. Българският цар е завършил живота си в околностите на град Бурса. Този султан е издал заповед „Всички търновци, забележителни по произхождение и красота, да бъдат изселени в Мала Азия“.
По време на османското владичество чрез „кръвния данък“ като еничари са отвеждали най-добрите български момчета. От всички покорени държави България е била предпочитана. За притежаваните от тях фанатична преданост към исляма и лични качества, някои били издигани на високи постове. Един от тях бил Хафъз Ахмед паша от Пловдив, а Ахмед Векип паша бил първият председател на първия турски парламент, а по-късно и министър на просветата.
По-късно в Диарбекир са заселвани осъдени бунтовници от България.
По това време положението по нашите земи било несигурно и хората търсели нови места за живот, по-спокойни. Изселвания в тази част на съвременна Турция има от Свиленградско, Ивайловградско, Хасковско, Чирпанско, Старозагорско, от Охридско, Костурско.
Имало е и такива, които доброволно са идвали по тези зими заради необятния пазар на Османската империя. Това са гурбетчии, занаятчии, търговци. Тогава е процъфтявало занаятчийството в Калофер, Копривщица, Клисура, Габрово и други възрожденски градове, които продавали стоките си в анадолските пазари.
Те били пръснати около Бурса, Бандърма, Измир, Измит, Лапески, Чанаккале, Енишехир, Афион, Едремит и други градове.
Във втора глава се описва трайното присъствие на българите
в периода XVII – IX век.
Най-много информация за това дават съвременниците на събитията – Васил Кънчов, Лука Доросиев, Тодор Доросиев, проф. Любомир Милетич.
Първите семейства тръгнали от Юбрюерен (Горноселци), Дервендере (Камилски дол), Ортакьой (Ивайловград). Те се заселили в село Киллик, до Маняското езеро, но след това чули за известната местност Коджа бунар, край която имало голям извор. Заселили се там и плащали данък на Якуб бей. Това село станало най-голямото, от 400 къщи и 2 000 жители. Превърнало се в естествен център, от който след това се нароили селата Еникьой или Казълджилар, Суют, Киллик, Тьойбелен, Баля – Кубаш, Юрен, Читак.
Други села с българи били Аладжа баир, Мандър. Жителите на това село притежавали владала (тапии) – документи за собственост за около 20 000 дьонюма (1 дьонюм е равен на 916 кв. м.) земя.
Друго будно село е Гьобел, с преселници от Хасковско и Чирпанско.
Селата Мандър и Гьобел съседствали с крадливи черкези, от които страдали.
Други села са: Ташкисе, Хаджи Паункьой, Къз -Дервент.
На азиатския бряг на Мраморно море, на териториите на днешния вилает Чанаккале е имало колония от селата Урумча (Дерменалан, Дермендере), Чаталтепе (Чатал таш, Кьоклю су), Ново село (Чифлика), Маната, Стенгелкьой, Смавла и Байрямич, Трама, Мата.
Във всички села и имало християнски църкви със свещеник, а в някои и българска училища.
Трета глава е за поминък, бит, култура, език, просвета, духовност и ценности.
Българите по тези земи се занимавали със земеделие и скотовъдство, а някои от тях произвеждали дървени въглища.
Снимка: Личен архив доц. Т. Василева
