Преданието

Михаил Тошев
От Михаил Тошев септември 12, 2015 07:50

Акценти

  • Младо момиче от близкото село слизаше с менци на рамо по тясната пътека към извора
  • И колкото по – сладкодумен беше Сиваюш паша, толкова по-умна и трогателна беше тя.

Свързани публикации

В късната пролет на 1581 година, един млад паша пътува с охраната си за Фелибе. Пътят го води все край Марица, край тежките сведени върби, обрасли в зеленина. Възседнал белия си кон, той върви напред, гален и разнежен от топлите лъчи на слънцето, мамен от зелените ливади, от развълнуваното житно поле. Тропат копитата по прашния път, минават край студени извори и високи сенки, край плодородни ниви. Гледат го захласнати селяни, отдалече му свалят шапка и ниско му се покланят.

Така пътуваха дълго, дордето залезът на слънцето ги свари в “Момина равнина”. Тук на зелената морава разпънаха шатрите си за нощуване. А младият паша разнежен и уморен, заспа над многогласия хор на щурците.

Сутринта рано, преди зора да зори, едно младо момиче от близкото село слизаше с менци на рамо по тясната пътека към извора. Стройната й снага се кършеше по пътеката, а леките й стъпки събуждаха зората. Моминският й смях плисна утрото. Пречупи се образът й във водата. Влюбеното слънце, изпреварено, изскочи над хребета, като млад хороводец на деня. С нейното появяване на извора, започваше и началото на деня.

Нейното утро събуди Сиавюш паша. Събуди се и я видя, а сънят му сякаш продължи с една нова прпиказка. Такова момиче той не беше виждал до тогава, не беше чувал да се разказва в нито една приказка, в нито една п есен. Стройна, висока и хубава, с румено бяло лице, като росен трендафил, със сини очи, сини кото идворна вода.

Тръгна към нея. Искаше да й каже най-хубавите думи, най нежните, каквито сърцето му подсказваше. Не я докосна, не посмя, само с поглед я погали. Помоли я с него да тръгне, ханъма да стане, скъпи дарове да носи, завидно имане да има.

Момичето само сведе очи и с кротка и блага усмивка отказа.

И колкото по – сладкодумен беше Сиваюш паша, толкова по-умна и трогателна беше тя. С умиление му разказа за родната си къщичка, за благоуханните си цветя в градината, за тихите лунни нощи през лятото, за своята първа обич.

Обиди й се, заплаши я Сиваюш.

Трепна младото момиче като уплашена сладкопойна чучулига. Замоли го още по-кротко и молитвено, да й прости, че не може с него да тръгне, че има баща и майка, и вречена обич. И като вдигна очи към него, простреля го, пред себе си се закле: “По-добре мъртва, отколкото друговерна да бъда!”

Стопи се гневът на Сиваюш, трогнаха го думите й. Стори поклон пред нея, благословия по християнски и я изпрати с добро и злато.

Засияха очите на момичето, а усмивката й бе израз на дълбока благодарност и благослов, с пожелание за добър път и сполука.

Тръгна той, а мисълта му беше все там, където остнана сърцето му. И се прокле, че той-богатият, потурнакът, който бе израснал край Хърватско, бе далеч по-слаб тогава от това крехко момиче, и зароди спокойствие и леност, продаде вярата си. Ожени се за дъщерята на Мурад трети – Фатма Султан. Богат е, млад и хубав е още, ала радост в сърцето си няма. Тая краткотрайна радост и гордост, която изпита сега, остана като болка, която вечно да му напомня миналото. Велик везир е, ала без любима жена, сред толкова жени, без вяра и родина, сред велика империя.

Минаваха дните, а край Босфора, всяка вечер той сънуваше едно босоного момиче да тича в ранната утрин по тясната пътека към извора. И колкото повече минаваха дните, толкова повече я запазваше в паметта си, толкова повече растеше копнежът да я види.

Един ден той поиска от султана да му даде вакъф и сам определи къде да бъде. В 1582 година, Височайши указ и Шириатски Хюддет, той получи исканото.

Ипървото, което направи за обичта си към българката, бе построяването на чешмата, там, на извора в “Момина равнина”, където момичето всяка заран ходеше да събужда зората.

Не мина много време и чудната приказка от камък оживя.

Същата година започна построяването на моста над реката. По-късно доизгради кервансарая на Мустафа бег, построи джамия и баня. И с това определи седалището на вакъфа. И колкото по-често го навестяваше,1 толкова повече сърцето му искаше още един път да я срещне, да я види, да я погали с поглед. Да й каже, че заради нея построи всичко това. Потърси я, но не я намери, не я видя. Беше между мъртвите. Дюлгери бяха вградили сянката й в чешмата.

Тази смърт строши нещо в душата му. По-затворен, по-добър и по-щедър стана към хората от вакъфа си.И сега, когато минаваше на обиколка из него, те с благодарност и признателност му сваляха шапка и ниско му се покланяха, но той не ги забелязваше, не го радваше това, Той плачеше в душата си по това момиче, чийто ум и красота цял живот бяха ръка за ръка, и пред чиято гордост той се прекърши.

Нижеха се годините, плодотворни и оскъдни. Понякога щастливи и много често-гладни и чумави. Сменяха се поколения след поколения, заличаваха се спомени, забравяха се имена и дати. Забравиха хората и името на пашата, който бе сложил началото на едно ново селище и оставил една чешма за спомен от несподелената си любов. Сега сред тези развалини остава да броди само легендата за момичето, което будеше зората с тихите си стъпки, и която отказа любовта си на младия и красив везир, за да остне вярна на любим, на Родина и вяра.

Остана само преданието за възпятата неподкупна чистота на българката от Бисерча – Гергана.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотатаСкъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица „Янко Сакъзов“

 

Михаил Тошев
От Михаил Тошев септември 12, 2015 07:50
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Реклама

Чуйте това!

Новините по дни

септември 2017
П В С Ч П С Н
« авг.    
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930