Жеко Ангелов: „Всяко дете трябва да може да изпее българска народна песен“

Акценти

• Вестник Сакарнюз, #28/108 13-19 юли 2018

Свързани публикации

• Бориславци е едно хубаво селце сред съчетание на планина и река Арда 0 06.май
• През 2012 щели да честват 100 години от раждането на вечния президент 0 01.сеп.
• Митко Тодоров вижда в йога панацея за всяко заболяване, дори тежко 0 13.сеп.

Жеко Ангелов е музикант, композитор, учител и е създал собствена школа, в която обучава талантливи деца в музикалното изкуство.

Господин Ангелов, Вие казахте, че имате над 100 песни от нашия край, които са дешифрирни. Кажете как и от къде сте ги събирали и кое Ви подтикна да направите това нещо?
През 1972 година започнах да следвам в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (АМТИИ) – Пловдив. От тогава започнах да събирам фолклор, защото точно това и учех. Казах си: щом ще ставам фолклорист, трябва да се занимавам с това. От тогава до днес съм ги събрал в папки. Сега вече са 36.
Най-напред започнах с песните на моята баба, на баща ми майката. Тя беше цяла енциклопедия, даже още имам записани нейни песни на магнетофон „Грундиг“, който си го пазя за зорзман. Това е една антика.

Ще обясните ли какво значи дешифрирани?
Дешифрирани означава, че песните са записани с ноти, а под тях стои и текста.
Когато работих в читалище „Дружба“, Харманли, се интересувах много от всички събори, надпявания, прегледи на художествената самодейност. На тези събития всичко го записвах с магнетофон. После, като станах секретар, ми беше по-лесно, защото поръчвах на някой да носи магнетофона, а аз да му казвам кога и как да записва. Имам много касети с музика, където има песни, които чакат да ги дешифрирам, за да не се забравят.
Наскоро Елена Иванова, главен счетоводител на РПК, дойде при мен на концерт в читалището, поздрави ме за изпълненията и ми каза, че имала тетрадки на майка си. В тях имало записани песни още от 1945 година. Ако проявявам интерес, ще ми ги даде за да видя мога ли да ги ползвам. Василка Павлова се казва майка й. В нейните записки намерих истински шедьоври. Някъде около стотина мелодии съм пригаждал към песните и съм съчинявал авторски мелодии на тези текстове.

Вие се занимавате и с обучение на деца. Трудно ли е, или лесно се работи с тях?
Хем трудно, хем лесно. Детето, като дойде, като му изпея някоя тракийска бавна, безмензурна песен, която ще учим с него, то казва: „А, господине, това аз не мога да го направя. Това не е за мене.“ Добре, ама аз като го разчленя на малки фрагментчета и му кажа: А сега изпей това, а сега това украшения и така малко по малко работата става. Накрая детето вижда, че е успяло и вече не е трудно за него.
Едно дете, като дойде при мен, още като го погледна, като поискам от него да ми изпее нещо, да ми повтори някой тон на пианото, да и изчука нещо в някакъв ритъм, аз разбирам дали то е музикално, или не. Когато детето е музикално, от там нататък е моята работа да му помогна и да го обучавам.
Трудното е когато едно дете няма никакви заложби, а пък родителите му имат амбиции, но намирам начин да им кажа какво трябва да направят.
С всяко дете човек трябва да се бори, особено тези, които имат данните и могат да развиват музикалните си способности. Много важно е да учат народната песен, защото не е толкова лесно да кажеш: изпя една песничка. За да изпее една песен, детето наистина трябва да положи много труд, а пък ръководителя – два пъти, за да го вкара в песента, за до му обясни, за да го въведе в орнаментиката, за му каже фразите, да му обясни къде и как да диша, как да се държи на сцената. А като се появи на сцената, не е като да вървиш по пътя, а трябва да застанеш като артист. На такива неща обучавам децата.
Децата усещат хубавите, мелодичните песни и аз се старая да подбирам такива, които да могат да ги завладеят. Още като чуе мелодията, да каже: „Това е моя работа. Искам да науча тази песен“. По такъв начин ги грабвам. Започвам обучението отначалото с по-елементарните неща, а после преминаваме към по-сериозните и по-трудните. Те го виждат и понякога викат: „Господине, искам да пея тази песен“. Аз им казвам: Чакай, тя не е още за твойта устичка. Трябва да минеш най-напред през другите, че тогава да пееш и нея.
Наред с обучението им давам познания и по солфеж, защото той е много важен за един музикант. Те трябва да могат да прочетат една песничка в такт две четвърти, да я изтактуват. А когато стане въпрос да кандидастват в музикално училище, тогава започвам да ги обучавам много по-сериозно
Всичко това, което се чува за мен в прогресиращ план, не бих могъл да го направя сам. Намериха се хора и съмишленици, които ми помагат в тази дейност. Аз много често го споменавам на концерти и във вестници, че нашите приятели – ротариаци са хора, които много ми помагат. Има и други, добре настроени към този вид дейност, която развиваме и така успяваме да направим репертоарите си. Последният е готов и всяко дете ще може да научи 12 – 14 песни.

Знаете ли колко ученици имате и дали всички продължават делото Ви?
Много ученици имам, аз не мога да ги броя. Много от моите възпитаници заминаха за Котел, към 10 – 15 деца минаха през тази школа. В Широка лъка също, Димитрия Дамянова е солистка на „Виевската група“. Аз почна ли поименно да ги казвам, все ще забравя някого. Светлозара, Татяна, Станислава, те тръгваха по този път, където и да отидат, винаги ще се представят така, както трябва. Румяна Миткова е едно дете, на което наскоро чух клип. Тя смени жанра и започна да се занимава с класическо пеене. В Стара Загора завърши музикално училище и сега учи в София в консерваторията. Като я чух как пее, направо ми падна шапката! Браво на това дете! Вярно, от 5 години започнах да го уча, в читалището бях тогава. Майката, Костадинка, тогава бе библиотекарка. Вика: „Ангелов, много иска да пее и постоянно иска да я карам при теб да я учиш. Това дете като го започнах, се усещаше как от ден на ден си пуска гласчето. Един ден ми каза: „Господине, аз искам да пробвам да уча класическо пеене. Много ми харесва когато пеят смесения хор.“ Много добре се развива и тя.
Двамата близнаци Ленко и Мартин вече започнаха да пеят както трябва. Явяват се на фестивали и като започнат да пеят тези бавни песни на Динка Русева, на Недялка Керанова тези, които слушат се хващат за главата. Това са много сериозни неща.
Сега имам едно детенце, Борето. Ами то искри от желание да учи и за по-малко от 6 месеца изпя песен на Динка Русева „Седнах да вечерям“. Даже някои колеги се майтапили и викали: „Тя тази песен не е за мъж, тя е за жена“.
Имам и много деца от Любимец.

Напоследък, като че ли има някакво възраждане на народната музика. Сформираха се много самодейни състави, играят се народни хора.
Напоследък наистина се забелязва едно оживление към фолклора, не само към народните танци. Хората почват да се интересуват от народната песен. Много дечица искат да научат народни песни и това е радостно, защото това е българското, българщината, това е всичко за което можем да кажем: ние сме хората, ние сме българите.
Всяко дете трябва да може да изпее българска народна песен и да може да изиграе едно хоро.
В Харманли повече са танцовите клубове, а певческите школи в нашия град сме Петя Карабакалова и аз.

Кой в рода Ви още е музикант?
Имах щастието, че моят син Ангел Жеков тръгна по този път. Завърши музикалната академия с кавал. Стана един от много добрите аранжьори, Той направи много аранжименти на песни, които деца, които обучавам, изпълняват. Сега е много трудно да се намерят хора, който да свършат тази работа, защото тя е скъпа. Аз успявам, защото моите приятели и приятелите на сина ми ми помагат в това отношение, ама един път компромис, втори път компромис… И вече съм на тази фаза, при която почнах да се срамувам да искам да и правят компромиси.
Наскоро моето внуче Живко Жеков получи награда за музикална дейност в Щатите на името на Луис Амстронг, която се дава само на едно дете в годината. Той живее в Чикаго и свири саксофон в ученически джаз бенд. Интересно как се спря на саксофона, без да му казваме. Димо Колев, моя вуйчо, на него му казваха бащата на саксофона, защото той за пръв път в България засвири народна музика на саксофон и показа, че тази свирка може да свири и наша народна музика. От там тръгнаха всички саксофонисти в България.
Аз, като следвах в Пловдив, си казах: Така и така уча музика, само ще пея ли? Да взема да науча и един инструмент. Вуйчо ми вика: „Искаш ли да свириш на саксофон?“ „Давай тогава, ще почнеш да свириш на кларинет най-напред.“ Вуйчо ми свиреше на кларинет, саксофон, фагот и беше в симфоничния оркестър в Пловдив. Четеше безупречно ноти! Туриш му щима и започва на прима виста. Той беше голям музикант и за мое щастие съм се учил от такива хора като него. Свирил съм с него по сватби, по кръщенета, къде ли не. С Кьоравото Коле, с Хари Асенов, с Ибряма. Имах щастието да мога да заставам между тези хора като студент и да се уча. Аз там разбрах как трябва да се пее народната песен и голям дял за това нещо има той – Димо Колев. Той ме напътстваше, учеше и показваше как трябва да бъдат нещата. Аз имах честта да пея рамо до рамо с Недялка Керанова, Пенка Павлова, да не ги изреждам. Все класни певици, които едно време много ги тачеха хората.
Като свирих на кларинета, вуйчо вика така: „Кларинета колко си го научил, колко не, сега вече можеш да започнеш саксофон.“
И така започнах. Един ден отивам при него и му викам „Вуйчо, имам едно хоро, да ти го изсвиря, да видим ще го харесаш ли.“ Той вика: „Я дай да туря едно ухо“. Аз му го изсвирих, а той: „Това хоро ще го направим за два саксофона“. И Тодор Пръщаков, лека му пръст, вика: „Тази тема, тази мелодия, непременно ще я направя за два саксофона и ще го запишем в радио „Пловдив“. Така и стана. Този запис е във фонотеката на радиото. Стана много интересно дуо.
От там и моят внук се е запалил за саксофона.
Много се радвам, че Живко Жеков тръгва по бащините и дядовите си пътеки. Майката също е голяма певица, Теменуга Жекова. Ами от двама музиканти какво да излезе?!