Полицаят в мен

Иван Атанасов
От Иван Атанасов юли 18, 2018 08:32

Полицаят в мен

Денимира Михова, 10-А клас на ПГ „Климент Охридски” – Елхово

Баща ми е граничен полицай от цели седемнадесет години. От времето, когато бяхме още малки деца с брат ми, та и досега, с нетърпение го чакаме да се прибере от работа. Той прекрачва прага на вратата, облечен в униформа, изпълнил задълженията, които е поел пред началниците си, пред хората… Щастлив, разбира се, че се прибира при нас и мама. А ние – че ни носи някое от любимите лакомства. Днес, вече пораснали, се радваме, че баща ни се прибира жив и здрав. А мама все така седи будна с часове, докато не получи обаждане от татко, че всичко с него е наред, че поредната акция е завършила успешно. Вероятно съм повлияна от чувството на възхищение от професията на баща ми, но аз все по-често усещам полицая у мен.
Не всеки може да бъде полицай. За тази професия се изисква морал, здрави нерви, силна психика, строгост, но и доброта. В същото време – твърдост, способност за вземане на бързи решения, огромно чувство за отговорност. Полицаят е човек, който е отдаден на своята работа с цялото си сърце. Той е наясно с важността и сериозността на професията и е човек, който не се страхува от опасностите и трудностите. Покрай баща ми – полицаят, като че ли отглеждам точно такава личност в себе си. Мисля, че това не е просто професия. Тя е призвание, голяма отговорност. Към родина, към гражданите в нея, към семейството, към себе си дори. За да си полицай, освен тържествената клетва, е необходима голяма смелост. Полицаят трябва да притежава сила, физическа и духовна издръжливост, знания. Той е олицетворение на дълга и му се налага да проявява героични постъпки почти всеки ден, без да съзнава това. Понякога спасява хора, техния живот, а в същото време – рискува собствения си. Полицаят в мен често ми напомня за себе си, замисля ме за някои неща…
Харесвам, когато татко ми разказва за граничните полицаи, защото аз се интересувам от това, което прави. Той обича работата си. Казва, че е дълг и чест да служиш на хората и на родината . „Удоволствие е, когато си свършиш работата!“ – са неговите думи, които баща ми уморено, но с огромен възторг възкликва след поредна смяна или дежурство. Според него, един полицай, независимо в кой сектор работи, трябва да бъде алтруист и патриот. Полицаят в мен доволно клати глава в знак на съгласие. Усмихва ми се топло, но взискателно ми прошепва нещичко. „Да, господин полицай!“ – неведомо му отговарям. Думите ми се превръщат в обещание, което непременно трябва да спазя. Обещавам си да не се отвърна никога от България, да съхраня тази обич и за бъдещите си деца. Обещавам да остана тук, за да опозная древните и да преоткрия днешните ѝ чудесии…
Баща ми казва още, че полицаят трябва да изисква от другите спазването на закона, но и самият той трябва стриктно да го спазва. Едва ли дългът на един полицай се изразява само в това… Да, и да се бори с престъпността, да залавя всеки нарушител, който броди по границата или из улиците. Мисля си, че дългът му е много по-голям от всичко това. Да бъде непоколебим и добър човек едновременно, да насърчава хората около себе си за добри дела, да е справедлив към другия, да го подкрепи в точния момент. Защото всички сме равни пред закона, но най-вече един с друг.
Скоро беше… Забързано вървях по улицата, упреквайки се мислено колко закъснявам за уговорената среща с приятелка. Срещу мен се зададе възрастна жена, която едва креташе. Толкова бе приведена и свита, че си казах: „Дано не падне на този неравен тротоар!“. В едната си ръка държеше голяма пазарска чанта, пълна с покупки. Погледна ме с морен поглед, очите ѝ – изпълнени с неописуема нерадост. Поздрави ме. Аз ли не зная какво толкова много е трогнало полицая в мен… Той отново се появи. За миг ми припомни за човешкия дълг – да бъда добра. Попитах възрастната дама дали да не ѝ помогна. Не отказа. Очите ѝ като че ли се оживиха. Поех от възлестите ѝ пръсти чантата, хванах я под ръка и се запътихме двете към дома ѝ. Колко доволни бяхме – аз и моят полицай! Един ухаещ дюлев плод от жената и нейното: „Сполай, чедо!“. После духът на Другия изчезна. До следващия път…
Голяма отговорност има полицаят и към семейството си. Това е професия за силни и обичащи хора. В този смисъл – той е духовна опора за близките си. Баща ми никога не ни е обещавал на глас да се прибере жив и здрав. Зная, че го е изрекъл в себе си. Което правя и аз. А дългът пред хората – да бдиш за тяхното спокойствие? Това е въпрос на чест. Полицаят в мен бди и ми напомня, че трябва да съм добра и към семейството си. И към татко, този достоен служител на реда – за обичта, за топлината, за уюта, за думите, с които ме награждава, за неволните хубави уроци, които ми преподава всеки ден като духовно присъствие. „А вълшебната дума?!“ – обажда се в мен полицаят.
Уважението и респектът към полицейските служители на реда – тези консули на реда и човещината, са дълбоко в моята душа. Благодаря им. И на Другия в мен – полицаят. По-силна и по-морална съм с него. Дали ще се покаже той някой ден наяве пред хората? Надявам се. Като татко, аз не се страхувам от трудности. Готова съм да издържа всякакви академични и житейски изпити, за да стана истински полицай. И да служа за добруването на хората.

/Препечатано от “Елхово Нюз”/

Денимира беше отличена с първа награда за есе в литературен конкурс „Полицаят в мен“ във възрастова група 9 – 12 клас. Това не е първото отличие, завоювано от момичето, чийто наставник е Виолета Илчева, преподавател по литература. Младата авторка е носител на поредица награди от национални и областни литературни конкурси.

Иван Атанасов
От Иван Атанасов юли 18, 2018 08:32
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама