Великите сили прекрояват картата на България и тя е разпокъсана на пет части

Акценти

• Вестник Сакарнюз, #11/91, 16-22 март 2018

Свързани публикации

• Ще сменят водопроводи на шест улици в Тополовград 0 12.апр.
• Резултати от срещите в X кръг на ОГ-Хасково 0 13.ное.
• За 6 дни 6 аварии ядосаха 600 души 0 04.юни

Проф. д-р Цонка Каснакова – директор на Исторически музей – Харманли

продължение от миналия брой

Сърбия е последователна в политиката си да заграбва български земи при всяка ситуация и макар да формира 30-40-хилядна армия не участва реално във военни действия. Тя много скоро присъединява земите между Ниш, Пирот и Враня.
Най-активно и най-бързо се придвижва предният отряд на генерал Гурко. Защо? Отговорът е много лесен, стига да искаш да го видиш. Защото мнозинството от неговата армия са български доброволци – жадуващи, мечтаещи, бързащи за свободата на България.
Те са българските орли.
На 7 юли е освободена старата българска столица Търново. И много бързо войските на ген. Гурко достигат до Казанлък, освобождават и Стара Загора.
Стратегическа грешка на руското главно командване до тук.

• Първо – липса на координирани действия между трите отряда.
• Второ – фатална грешка е преминаването на предния отряд на ген. Гурко през Балкана, защото това настъпление активизира Османската империя чрез прехвърлянето на една голяма 40 000 армия на Сюлейман паша от Албанското крайбрежие с английски „неутрални“ кораби до Бяло море. От там през Тракия войските се насочват към Стара Загора.

През това време Осман паша се укрепва изключително добре в Плевен поради бездействието на западния и източния отряди.
За българите в Южна България тези грешки са фатални. В боевете за Стара Загора на 19 юли, стар стил, – 31 юли, нов, загиват 14-15 000 българи. Градът е опожарен. От южнобългарските селища се изселват над 100 000 българи на север от Балкана.
Не след дълго започва и обратният процес на бягства на мюсюлманско турско население на юг от Балкана.
Най-тежки са боевете за Плевен. Три атаки са организирани за превземането на тази крепост, но без успех.
Тогава руското главно командване изпраща един от най-добрите си пълководци – генерал Тотлебен. Интересна е фамилията му – тот означава смърт, а лебен – живот. Тотлебен е с високо модерно военно образование. Според някои изследователи той се е познавал с Осман паша. От спомените на някои от жителите на Плевен разбираме, че турският военокомандващ като разбрал за това, възкликнал: „Този път май Плевен ще падне!“
Тотлебен организира изключително мащабна окупация на крепостта, прекъсва всякакви възможни връзки за снабдяване и организира мощна настъпателна атака и на 10 декември, стар стил, Плевен пада в ръцете на руската армия.
Другите тежки боеве са на връх Шипка. След падането на Стара Загора Сюлейман паша, сигурен в победата си, тръгва по най-прекия път към Северна България и не търси други. Той минава през връх Шипка. На върха Орлово гнездо защитниците са твърде малко, целият им брой е 10-12 000, а някои предполагат, че са 4-5 000, десетократно по-малко от армията на Сюлейман паша. Започват сражения на 9, 10, 11 август – стар стил. Изключителна жега е, не достига храна, не достига вода, тежко съотношение. Единственото добро е, че са на високото, а османците трябва да пълзят. В най-критичния момент пристига помощ от 205 души. Те са били по двама на кон, единствено генерал Радецки е сам на коня. Макар и малко, много бързо, подкрепяни от местното население от Казанлък, Габрово и други селища, опълченците успяват да надделеят и да разгромят войската на Сюлейман паша. Невъзможното става реалност. Побеждава не оръжието, побеждава духът, вярата и надеждата, че свободата е близо.
След тези успешни действия постепенно ходът на войната се променя и руското главно командване прави трансформация.
Руската армия е прегрупирана и са формирани нови отряди. Предният, под ръководството на генерал Гурко, в края на декември настъпва през Арабаконашкия проход към София. На 4 януари градът е освободен, а след това тръгват към Пловдив.
По това време успешно се движат и други войскови части, които настъпват през проходите на Стара планина към южнобългарските земи.
След освобождаването на Пловдив на 16 януари 1878 година огромната част от руските войски се насочват през Тракия и Сакар планина и освобождават районите, през които минават.
На 17 – 18 януари се води последното важно сражение в Харманли. Опитите на турското командване да води преговори с руските военни части тук са безуспешни. По обяд на 18 януари Харманли е освободен и пътят към Одрин е открит.
На 31 януари, нов стил, в Одрин е сключено примирие между воюващите страни. На 3 март се подписва предварителен договор между Русия и Османската империя в градчето Сан Стефано.
Санстефанският договор реално отговаря на проекта за бъдещето на българските земи, подписан на Цариградската посланическа конференция. Това означава, че в пре- делите на Княжество България по този договор се включват териториите, очертани във фермана на османския султан за създаване на Българската екзархия. Общата площ е около 170 000 кв. км.
Радостта на българите е неимоверна, защото петвековната мечта става реалност. За съжаление радостта е краткотрайна, тъй като на свикания през лятото на 1878 година Берлински конгрес Великите сили прекрояват картата на България. Българските земи са разпокъсани на 5 части. В земите между Дунав и Стара планина, включително и Софийска област, оформят Княжество България, което е в трибутарна ( условна) зависимост от Османската империя.
В южнобългарските земи се обособява автономна област Източна Румелия, а в Македония и Тракия се запазва османската власт.
Нишко и Пиротско се дават на Сърбия, Северна Добруджа е дадена на Румъния, тъй като Русия прави сделка за сметка на български земи, за да получи Молдова от Румъния.
Свободни, независими и щастливи ли са българите след Берлинския конгрес?
Категорично не!
Огромна част от тях са отново под османска власт, а другите са под нейна зависимост или под властта на други държави. Възниква тежкият и нерешен до днес български национален въпрос. Частично се решава със съединението на Северна и Южна България, но като цяло 140 години българската нация е разделена. На практика след поредицата от национално-освободителни действия в началото на XX век, десетки българи са избити, а отделни райони – физически обезбългарени.
Аз искам да се върнем отново към това, с което в началото започнахме. Тази руско – турска война води до изключителни сериозни промени в българските земи. Стимулира нашето освобождение. Да, но… Тази война завърши с успех най-вече на изключителното и активното участие на българите. То се изразява на първо място в готовите наистина да загинат за българска свобода български опълченци, доказали се в боевете при Стара Загора, Шипка и други селища.
На второ място – българите изключително активно участват и подпомагат руското разузнаване.
На трето място – в действията са и българските чети под ръководството на старите войводи Панайот Хитов, Филип Тотю, Дядо Ильо, Петко Цеков. Няма район в България, където да няма чета.
Четниците са действали в тила на османските военни части, разгръща се истинска народоосвободителна война. Особено важно значение за поддържането и успешното движение на руските войски има повсеместната помощ на българите, които наред с българските общини осигуряват повече от 60% от храните за хора и животни, помагат и при лечението на ранените.
В тази война българинът наистина си е казал: „Ако и този път не се освободим, може би това ще бъде завинаги“. Затова борбата наистина е на живот и смърт. Хиляди исторически свидетелства има като доказателства за това.
Българската активност се изразява и в невероятната енергия за продължаване на национално-освободително и национално-обединително движение, което спонтанно, но и добре организирано, възниква веднага след Берлинския конгрес. Чрез комитетите „Единство“ се надигат българите във всички български земи, не само в Княжеството. Тази енергия води до опити на обединение на всички български земи още през 1880 година. Частично успешно е съединиското движение от 1885 година, в резултат на което Княжество България разширява територията си, включвайки и Източна Румелия.
Пълна независимост Княжеството получава на 22 септември 1908 година. Така мечтата на по-голяма част от българите най-после се реализира.
В заключение бих казала като Макгахан: „Ние българите сме достойни, образовани и коректни граждани. Вярваме в бъдещето си и това на своята родина, която искрено почитаме, независимо от това къде се намираме.“

Втора част

Край