Срещи

Есенният октомврийски вятър свиреше в оголеното поле край станцията и разпиляваше жълтите окапали листа на дърветата. Рано беше още за такова студено време, но в 1875 година този ден беше студен и леденият вятър беше пропъдил всички по домовете им.

Началникът на станцията, Ради Иванов, стоеше в затоплената си стая, задълбочен над книгата. Той беше облечен по европейски, като всички млади и образовани хора по това време. Бялото му румено лице беше обрасло с пухкава руса брадичка, която издаваше младостта му.

Той така се беше увлякъл в книгата, че се сепна едва, когато чу ударите на камбанката, която известяваше за пристигането на вечерния влак. Тогава стана, наметна връхната си дреха и излезе да запали външната газена лампа. Студеният вятър го посрещна враждебно, а ситните капки на дъжда удряха в лицето му, потъваха и мокреха дрехата му.

Влакът пристигна и след кратък престой отново потегли. Ради, който знаеше, че тука не винаги слизаха пътници загаси светлината и тръгна да се прибира, но един глас, който го назова по име, го накара да се спре. Той се обърна.

– И тук те намерих – каза непознатият и отдалече протегна ръката си за здрависване.

– Ти! Ти, как така – едва не извика той и му стисна ръката. Гледай каква неочаквана среща. Късният Пътник беше Захари Стоянов – един от организаторите на Старозагорското въстание.

– Ще ти разкажа всичко. Има ли при тебе турци?Сам съм. Ради въведе гостенина си в затоплената стая. Седнаха край печката.

Старите познати за известно време се гледаха мълчаливи, като се усмихваха един на друг.

Познаваха се от Русе. Там се бяха срещали, разговаряли и обрекли на общото дело, на борбата. Ради беше запомнил този мургав човек с живи очи и буден ум още при първата среща. Запомнил го беше той, че с неговото румено лице му изглеждаше на свенливо момиче. Беше толкова млад, а член на русенския таен революционен комитет.

– Въстанието не успя! – пръв подхвана разговора Ради.

– Не се вдигнаха всички, както се очакваше. Пръснахме се. Отначало се укривах, където намеря, после в Одрин. Като научих, че си в Харманли началник на станцията – рекох си – ще отида при него за някое – друго време. И ето ме – дойдох. А ти, ти как попадна тука?

Ради се позакашля, зарови пръсти в меката си пухкава брадичка и му разказа: След залавянето на Ангел Кънчев, комитетът бил разкрит, той бил преследван и се укривал за известно време, имал намерение да премине Дунава, но брегът бил заварден навсякъде, а заптиетата вървели по дирите му… И най – после решил да избяга далече от Русе. Така попаднал в Одрин, а там случайно в един хотел се срещнал с немеца Албрехт. Като разбрал, че има работа с образован българин, поканил го за началник на железопътната станция и той приел… И ето, повече от година и половина той служи на Барон Хирш.

След това Ради надълго и нашироко го запозна с живота на градеца. Разказа му за черковните и просветни борби и това, че много преди него в дома на Хаджи Яню е идвал апостолът Левски да ги организира, че не веднъж в къщата на хаджията са преспивали комитетски хора, но изграденият комитет не е развивал дейност, защото градът е на кръстопът и много царска войска минава от тука. Но има хора, които са увлечени от революционната идея, и той изброи имената на Стоян Митков, Хаджи Яню, Стефан Ангелов, Гсподин Фотев и Дялко Милковски. На всички тях може да се рзчита.

Така до късно си бъбреха двамата приятел, докато сънят ги надви.

Още три дни Ради беше неразделно със своя приятел, но когато турци започнаха да навестяват железницата, той реши, че най-сигурното му укриване ще бъде в Гарвановата воденица край Марица, където мелничарят беше родолюбец и с радост ще го приеме. А най – после – там отиваха много хора и това нямаше да прави впечатление на никого.

През студените зимни дни намираха сгода да отидат при Господин Фотев, Стефан Ангелов, Хаджи Яню…Намираше свободно време и Ради.Разказваха му те за несгодите и новините, които се дочуваха, и се връщаха в късните вечери, окрилени от сладката надежда.

Често при него отиваше и учителят Дялко Милковски, който му носеше вестници и книги, осведомяваше го за народните работи.

В една зимна вечер в края на февруари, Ради изпрати с влака Захари Стоянов за вътрешността на България, да върши своите народни работи, той, подгонен от подозрение, с една тресина напусна България. Животът ще ги срещне отново след години. Единият като летописец на Априлското въстание, другият като директор на пощите в страната.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотата,  Скъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица „Янко Сакъзов“