Преданието

В късната пролет на 1581 година, един млад паша пътува с охраната си за Фелибе. Пътят го води все край Марица, край тежките сведени върби, обрасли в зеленина. Възседнал белия си кон, той върви напред, гален и разнежен от топлите лъчи на слънцето, мамен от зелените ливади, от развълнуваното житно поле. Тропат копитата по прашния път, минават край студени извори и високи сенки, край плодородни ниви. Гледат го захласнати селяни, отдалече му свалят шапка и ниско му се покланят.

Така пътуваха дълго, дордето залезът на слънцето ги свари в “Момина равнина”. Тук на зелената морава разпънаха шатрите си за нощуване. А младият паша разнежен и уморен, заспа над многогласия хор на щурците.

Сутринта рано, преди зора да зори, едно младо момиче от близкото село слизаше с менци на рамо по тясната пътека към извора. Стройната й снага се кършеше по пътеката, а леките й стъпки събуждаха зората. Моминският й смях плисна утрото. Пречупи се образът й във водата. Влюбеното слънце, изпреварено, изскочи над хребета, като млад хороводец на деня. С нейното появяване на извора, започваше и началото на деня.

Нейното утро събуди Сиавюш паша. Събуди се и я видя, а сънят му сякаш продължи с една нова прпиказка. Такова момиче той не беше виждал до тогава, не беше чувал да се разказва в нито една приказка, в нито една п есен. Стройна, висока и хубава, с румено бяло лице, като росен трендафил, със сини очи, сини кото идворна вода.

Тръгна към нея. Искаше да й каже най-хубавите думи, най нежните, каквито сърцето му подсказваше. Не я докосна, не посмя, само с поглед я погали. Помоли я с него да тръгне, ханъма да стане, скъпи дарове да носи, завидно имане да има.

Момичето само сведе очи и с кротка и блага усмивка отказа.

И колкото по – сладкодумен беше Сиваюш паша, толкова по-умна и трогателна беше тя. С умиление му разказа за родната си къщичка, за благоуханните си цветя в градината, за тихите лунни нощи през лятото, за своята първа обич.

Обиди й се, заплаши я Сиваюш.

Трепна младото момиче като уплашена сладкопойна чучулига. Замоли го още по-кротко и молитвено, да й прости, че не може с него да тръгне, че има баща и майка, и вречена обич. И като вдигна очи към него, простреля го, пред себе си се закле: “По-добре мъртва, отколкото друговерна да бъда!”

Стопи се гневът на Сиваюш, трогнаха го думите й. Стори поклон пред нея, благословия по християнски и я изпрати с добро и злато.

Засияха очите на момичето, а усмивката й бе израз на дълбока благодарност и благослов, с пожелание за добър път и сполука.

Тръгна той, а мисълта му беше все там, където остнана сърцето му. И се прокле, че той-богатият, потурнакът, който бе израснал край Хърватско, бе далеч по-слаб тогава от това крехко момиче, и зароди спокойствие и леност, продаде вярата си. Ожени се за дъщерята на Мурад трети – Фатма Султан. Богат е, млад и хубав е още, ала радост в сърцето си няма. Тая краткотрайна радост и гордост, която изпита сега, остана като болка, която вечно да му напомня миналото. Велик везир е, ала без любима жена, сред толкова жени, без вяра и родина, сред велика империя.

Минаваха дните, а край Босфора, всяка вечер той сънуваше едно босоного момиче да тича в ранната утрин по тясната пътека към извора. И колкото повече минаваха дните, толкова повече я запазваше в паметта си, толкова повече растеше копнежът да я види.

Един ден той поиска от султана да му даде вакъф и сам определи къде да бъде. В 1582 година, Височайши указ и Шириатски Хюддет, той получи исканото.

Ипървото, което направи за обичта си към българката, бе построяването на чешмата, там, на извора в “Момина равнина”, където момичето всяка заран ходеше да събужда зората.

Не мина много време и чудната приказка от камък оживя.

Същата година започна построяването на моста над реката. По-късно доизгради кервансарая на Мустафа бег, построи джамия и баня. И с това определи седалището на вакъфа. И колкото по-често го навестяваше,1 толкова повече сърцето му искаше още един път да я срещне, да я види, да я погали с поглед. Да й каже, че заради нея построи всичко това. Потърси я, но не я намери, не я видя. Беше между мъртвите. Дюлгери бяха вградили сянката й в чешмата.

Тази смърт строши нещо в душата му. По-затворен, по-добър и по-щедър стана към хората от вакъфа си.И сега, когато минаваше на обиколка из него, те с благодарност и признателност му сваляха шапка и ниско му се покланяха, но той не ги забелязваше, не го радваше това, Той плачеше в душата си по това момиче, чийто ум и красота цял живот бяха ръка за ръка, и пред чиято гордост той се прекърши.

Нижеха се годините, плодотворни и оскъдни. Понякога щастливи и много често-гладни и чумави. Сменяха се поколения след поколения, заличаваха се спомени, забравяха се имена и дати. Забравиха хората и името на пашата, който бе сложил началото на едно ново селище и оставил една чешма за спомен от несподелената си любов. Сега сред тези развалини остава да броди само легендата за момичето, което будеше зората с тихите си стъпки, и която отказа любовта си на младия и красив везир, за да остне вярна на любим, на Родина и вяра.

Остана само преданието за възпятата неподкупна чистота на българката от Бисерча – Гергана.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотата,  Скъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица “Янко Сакъзов”