Пътят на свещеника

По пътя за града препускаше свещеник. Охраненият му черен кон стремително се носеше по надолнището. Слабият, среден на ръст ездач, с посребрени вече коси, с високо открито чело, прорязано от бръчки, понамали хода на коня.

Приятно му беше сред полето, гален от меките лъчи на слънцето. Упойваше го настъпващата есен, която се усещаше от преливащия се бакърен цвят в зелените царевични стъбла, в изгорелите треви по синорите и по разпилените медни парички под крушите.

Конят с бавен ход вървеше покрай обезлюдените ниви. Ездачът, унесен, не забеляза край азмака селянина, който наливаше вода, че го поздрави по име. Не го чу, не му отвърна. Той беше понавел глава в размисъл…Пътят му напомняше миналото.

Сега бързата езда го уморява, а някога като млад четник в легията на Раковски, като луд препускаше с гола сабя срещу турците край Белград. В битката при Ниш, той беше пак сред първите. Тогава пищовът му ритна и откъса палеца на дясната ръка. Същата вечер го изпратиха на лечение в един манастир. Там се научи на славянобългарско четмо и писмо. Там се увлече по монашеството и беше подстриган, а по-късно и ръкоположен за поп.

Новата църква в Харманли беше радост и тревога за всички. Изграждането й. Освещаването й.

Колко подкупи бяха дадени на владиката от Едирне, за да дойде и я ингиняса. Изпратиха харманлийци за гръкоманина митрополит Григорий най-хубавата кола с два лиси биволи, за да го забере. Цели пет дни пътуваха в лятната жега и още толкова стояха там, дордето го склонят да се съгласи. Искал им той, първо да му изплатят изкараното разрешение за строежа и отделно да му броят 100 алтъна за ингинясването.

Кандардисали го, съгласил се и тръгнали.

Хората от близките села пристигаха за празника на църквата, ала владиката и хората, които бяха изпратени за него ги нямаше. Изпрати той тогава Руси Кайлията да види дали разбойници не са ги нападнали. Взел войводата със себе си най – верните си хора, проверил пълно ли е оръжието и тръгнал.

Намерили колата затънала в мочурището край града. Наредил да я извадят, а той сам пристигнал с владиката по жива по здраво и на Св. Ап. Матей средопостница стана освещаването на църквата “Св. Атанасий”. Насъбралите се българи от целия вакъф, празнично облечени и с дарове за божия храм се трупаха, за да чуят владиката. Ала той говореше по гръцки. Не разбираха думите му, чезнеше от душите им вярата и радостта.

Тогава той, младият поп, снажен, пъргав и буен, държа слово пред владиката на български. Думите му повече приличаха на хайдушка клетва, отколкото но попска проповед. Силният му глас трепереше над главите на насъбралите се и възвръщаше вярата в собствените им сили.

При тия мисли той инстинктивно поопипа дръжките на двата си револвера. Стях той не се разделяше, стях той воюваше против турци и гръкомани, с тях четеше литургия в църквата. И пак спомените го връщаха назад, когато той нареди да запалят брадата на протосингера, дошъл да събира неплатените данъци на църквата.

Тогава беше друго…Тогава той беше силен и всички се бояха. Друговерците го заплашваха, ала се страхуваха от него. Една сутрин близките на Димитраки намериха отрязаната му глава в градината.

Българите му вярваха, гордееха се и вървяха след него… Когато слизаше в чаршията, чаушинът на крака му ставаше и селям му сторваше.

О тогава много път извървя той с коня си из селата, много години се натрупаха над плещите му, сега му тежат, правят го немощен. Пари натрупа, много ниви, лозя и градини закупи,…воденица и хан направи, но защо…?

В оная нощ, когато при него пристигна и пренощува приятелят му Ангел войвода, след един рискован обир в Цариград, сякаш от тогава започна лошото. Потерята вървяла след него. На сутринта той изпроводи войводата при четата му, а на връщане срещна войска и пренощува в Оваджик.

Едва се беше смрачило и започна престрелката. Същата вечер турците го потърсили. Нахлули в хана му, защото чираците забравили да сложат даяците на вратите. Питали за него, искали парите.

С голи саби се нахвърлили върху жена му. Синът му хванал сабята, но турчинът я изтеглил и разрязал ръцете му. Тогава прерязали и шията на Слава. От тая вечер той се почувства слаб и безпомощен.

И още повече тая болка растеше с годините, когато и двамата му сина Атанас и Станю започнаха да се гърчеят. Толкова години той не допусна гърцизмът корени да хване в Харманли, а сега синовете му…

Всичко това задушаваше старческите му гърди ги давеше в мъка.

Когато копитата на коня затрополиха по калдаръма на каменния гърбав мост, той се сепна, отърси се от спомените. Пристигна си привечер. Чиракът го посрещна и въведе коня. Биенето на черковното клепало го свари седнал на каменната пейка, с обронена от безсилна мъка и умора глава. Есенното слънце клонеше към “Белите пътеки”. Това беше залезът на започналото и несвършено.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотата,  Скъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица “Янко Сакъзов”