На развидeляване

Не бяха пропели още първи петли, когато Драган наметна дебелия си ямурлук и по “Камбурското дере” се отправи към чаршията. Вървеше стегнато и бавно по замръзналия сняг, като се ослушваше на всички посоки. Кучетата се обаждаха ленива и дрезгаво, палваха се прозорците на къщите един подир друг, но изстрели от никъде не се чуваха, нито пък нощни пандури се мяркаха по сокаците.

Новината, че московците пристигат внесе радостна тревога у всички. Драган беше от от тези неспокойни хора, които не можеха да заспят тази нощ и още толкова рано се отправи към чаршията. Искаше му се да разбере нещо повече за онова, за което така усилено се говореше от вчера.

Вярно е, че кафеджиите идваха много рано и палеха оджаците, но той тръгна още по-рано. Вървеше по заледения хрупкав сняг и не усещаше как при всяко докосване, заскрежените дървета се изтърсваха върху ямурлука му. Мислите му бяха зареяни другаде, с това, което ставаше, и което предстоеше да става. Едно куче го зала и се спусна. Драган се наведе, взе шепа сняг и я изпрати по него. Кучето прескочи плета и започна да наваля от там. Когато слезе в ниското и зави в ляво по калдаръма на чаршията забеляза, че Койновото кафене светеше. Мислеше си, че е пръв, но като влезе, завари дошлите преди него: бай Ангел, Стон и Стефан. Седнали бяха до самия прозорец, взираха се навън и си шепнеха нещо тихо и неразбрано. Рано, преди него беше дошъл и Муртали ага. Разправяха, че още вчера си натоварил покъщнината и заминал за Едирне. А ето, че не било вярно. Сега той стоеше в дъното на кафенето – подвил единия си крак под себе си, а редом до другия – разната калевра, малко поизлегнат, отпуснат и вдълбен в себе си.

С влизането си, Драган поздрави високо, така както се поздравяват скъпи гости по празник, така както той знаеше да говори за победения си противник в борбите на Атанасов ден.

Насядалите до прозореца отговориха на поздрава му в един глас. Погледите им се срещнаха и окуражиха. Силата им растеше с още един човек – с тая на Драган пехливанина. Тая сила на самочувствие растеше с всяка минута и в Драган. Той ристъпи тежко и бавно, и като се изравни с Муртали ага, заръча:

-За българите по едно кафе. Горещо и силно.

След това надигна рамене и отърси ямурлука си. Едно голямо парче от скреж падна в скута на Муртали ага. Той трепна от обида, но не стана, нито пък каза нещо. Само двата сплетени възела над веждите му заиграха неспокойно. Понаведе се и дръпна гънката на дънестите и потури, но скрежът се изсипа в калеврата му. Със сдържан гняв я изтърси и прибра под пейката. Отдръпна се отново назад и притвори очи, като да заспи.

Тримата, които стояха до прозореца се засмяха в един глас. Муртали ага, сякаш не чу присмеха им и си остана така, с притворени очи.

Драган се повъртя неспокойно и седна до своите другари. Те мълчаха, но погледите им се питаха: “Няма ли някакви новини?”

Койно донсе кафетата и те засърбаха шумно.

– Кажете де, няма ли някакъв хабер за московците – попита след мълчание Драган.

– Има – рече бай Ангел – снощи началника на станцията каза, че московците завзели Търново Сеймен.. Днеска може и Харманли. Драган пламна. За това беше дошъл, такива думи очакваше да чуе сега, мили, окуражаващи, топли и затрогващи. Премести се при него и му хвана ръката.

-Тази нощ сън не ме е хванало. Вярваш ли ми?

– Вярвам ти рече бай Ангел.

– Ние за тях сме дошли, да ги посрещнем подхвана Стоян.

– Московците ще дойдат! Днеска сигурно ще дойдат – подклаждаше надеждата Стефан.

Разговорите им продължаваха все за това и непрекъснато ставаха безстрашни и дръзки. Те бяха забравили за турчина, ако той не беше въздъхнал тежка и болно, и с това напомни за присъствието си.

– Болен си, Муртали ага – рече му Драган. Защо си дошъл в кафенето толкова рано?

– Дойдох за това, за което и вие сте дошли – отвърна кротко турчинат.

– Ние дойдохме московците да посрещаме. И ти ли за това?

– Аз дойдох да видя дали ще дойдат, като ги чакате.

–  Чакай тогава – рече Драган и подхвана нов разговор със събеседниците си.

Един по един започнаха да се разтварят кепенците и на останалите дюкяни в чаршията. Рано днес пристигнаха терзиите и сарачите. Във всякого гореше огънят на нетърпението и надеждата.

Колкото се развидиляваше, толкова чаршията се оживяваше. Пристигаха нови хора, изтърсваха се на прага, поздравяваха се и се заприказваха на групи, но на всички погледите им бяха навън. Все очакваха да чуят руската пушка да пукне.

Само Алиевото кафене беше затворено. Нямаше го и Ахмет Топуз. Сигурно нямаше и да дойде. Нямаше и други турци. Единственият друговерец тука беше Муртали ага, но сега той стоеше сгушен и кротък, сякаш го нямаше между оживените разговори.

Събралите се бяха неспокойни, притичваха от един дюкян в друг и отново се връщаха, като донасяха по някоя новина.

Развидиляваше се. В кафенето, запъхтян, пламнал от студ и от радост се вмъкна дядо Колю.

-Хо – ра – а – възви се немощният му глас – московците пристигнаха, завзеха станцията.

Всички станаха на крака.

– Истина ли е? – извика някой.

– Истина е! С очите си видях – той вдигна ръката си и направи кръст.

Новината като вълна заля и люшна насъбралите се. Заобиколиха го. Започнаха да го разпитват. Докато дядо Колю разказваше, някой извика:

– Ето ги идат, идат – и се втурна на улицата. Излязоха всички.

Московците се бяха задали, възседнали на коне. Най – напред вървеше рус мъж с големи мустаци и брада. Чаршията се изпълни с народ.

Бай Ангел тръгна най – напред от всички и разтвор ръцете си за прегръдка. Майор Чулков слезе от коня си и го прегърна. Раздадоха се радостни викове. В този момент от близката маза изпука пушка. Изцвили кон. Младото момче, което стоеше до командира се възви и падна. О устата на руския воин се стичаха тънки струйки кръв.

Това беше първата жертва, дадена за Харманли.

О към моста на Олу дере пропукаха пушки. Конницата на майор Чулков се спусна в атака.

Настъпи суматоха. Хората се суетяха и недоумяваха от къде дойде изстрелът, и кой можеше да бъде.

Стефан свали кюркя си и зави младия момък. Вдигнаха го на ръце и го внесоха в кафенето.

В тая обърканост, някой извика със страшен глас – ето го убиеца. Беше Драган. В изправената си нагоре ръка, към струпалия се народ, носеше Муртали ага. Когато го пусна на земята, той се свлече с прехапан език.

Някъде по горното течение на рекат се чуваха отдалечаващи се изстрели.

Този ден клепалото но “Св. Атанасий” биеше през целия ден, отдаваше упокойна почит на падналите руски войни и известяваше раждането на свободата. Беше 18 януари 1878 година.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотата,  Скъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица “Янко Сакъзов”