Легенда за старата чаршия

Откакто по волята на Сиваюш паша се доизгради кервансарая със 60 одаи, построи се мостът на Олу дере, джамията и банята, заговори се и за Алмалий.

Построеният мост отприщи пътя за търговците. Тежки коли със стока тръгваха нагоре, на Филибе, а други се връщаха надолу за Истанбул. Керван сараят на два пъти от Едирне привличаше пътниците за нощуване, които призори тръгваха от тука, за да пристигнат след пладне в Узунджово. Така беше от Тодоровден до Архангеловден. И не, че след това нямаше, но бяха по-малко.

Пръв от близката махала слезе Тодор налбантина. Отвори той дюкян до кервансарая и работата му потръгна. Георги Белият отвори кафене в двора на кервансарая , след него и Трифон Горненеца. З късо време много напуснаха селото и слязоха долу. Дойдохи и отвориха дюкяни хора от различни вери и далечни краища. Само за една година, около долния кат на кервансарая се наредиха като мъниста дюкяните на търговците. Засия дворът от пъстроцветна стока, закипя от купувачи и търговци.

В дюкяна на Караколю висяха всякакви видове папуци. До него евреин продаваше цветни коприни и меки кадифета. В дюкяна на арменеца бяха наредени ками, пищови и ятагани, с дръжки от бяла слонова кост и от тъмно абаносово дърво. Редом до него беше и дюкянът за черни бозави аби и козяци, за меки хазарски кожуси и тежки кюркове. Срещу тях се продаваха астараганени гугли, алени и морави фесове и чалми с тежка бяла коприна. Ав дюкяна на Хаджията-кехлебарени броеници, ситни гердани от синци и колани от сребълни плочки с вдълбани по тях цветя иклонки.. Тук беше и дюкяна за кожи и дюкяна, от който можеше да се купи от къна до небет – шекер и от зехтин до ориз.

Терзии имаше и от двете страни. Единият шиеше потури, аби и елеци с много гайтан, а другият ихтибарлии салтамарки от тъмно сукно, изпъстрени със сърма и коприна.

И всичко това беше чаршията.

Рано сутринта с отварянето на даяците на вратите на кервансарая, отваряха се кепенците и вратите на дюкяните и тая стока се изнасяше навън, навързана па врати и прозорци. Дворът се заливаше от купувачи, предлаганата стока сама се продаваше и удвояваше.

Тези, които тръгваха за Анадола от тука се окупуваха, тези, които се връщаха от там, от тука грабеха и пълнеха колите си. И целият този народ истока се превръщаше в един поток от гъмжило, красота и прелест.

Продавачите бяха от различни вери и от различни краища, но общите интереси в търговията ги сдружаваше и те живееха в сговор и благонравие. Иможе би нищо нямаше да го помрачи, ако не беше дошъл Атанас Челеби. Отвори той дюкян и започна да продава кондури, но по-хубави и по-чудни от тези, каквито до сега се виждаха.. Шарени пантофки, плитки и меки, писани чехли, по-хубави от леписканскитеи по-нагиздени от персийските.

Прочу се за късо време Атанас Челеби и стана първият човек в чаршията. Идваха при него чорбаджии и аги, носеха му мярка и си заръчаха кундури., каквито никой друг до сега не правеше и не продаваше. Разчу се славата му надалече. Валията на Едирне дойде да го види и да си поръча, каквото има да поръча.

Заглъхна алъш-веришът на Караколю. Разсърди му се той, разсърдиха му се покрай него и другите търговци. Събраха се по-старите ед9ин ден и отидоха при него да го посъветват, че не е било в никоя чаршия, дюкян да се отваря, където се продава една и съща стока, да се подмамват и привличат купувачите на другите.

Така му говореха те и го одумваха да се махне от тука, и без това е от скоро дошъл. Но Атанас Челеби не искаше да чуе за това и само с една-едничка дума ги пропъди от себе си.

Беше висок и строен, с буйна черна коса и тънки мустаци, с черни бадемови очи под счупени вежди. Беше млад, ала твърде богат и ходеше като велможа. И макар сутрин да идваше по-късно от другите, пред дюкяна му купувачите вече го чакаха.

Още повече Караколю се озлоби към него, когато дочу слуховете, че е задирял Богородица – единствената му омъжена дъщеря.

Тя беше много хубава, с руса коса на две тежки плитки отзад. Стъпваше леко с шарените си чехлички по калдъръма, а снагата й се виеше като тръстика. Всеки ден по обед тя отиваше при баща си да му носи ядене. Далеко беше селото от чаршията, а и старият не искаше да затваря дюкяна си, за да не изгуби мющериите си, които всеки ден намаляваха.

Видя я Атанас Челеби, хареса я, замери я с поглед. Хареса го и тя, че хубаво и лошо, все за него се говореше.

От сутрин до вечер чаршията в двора на кервансарая беше като разбуден пчелен кошер. Сред тази тълпа от народ преминаваше и Богородица край неговия дюкян, забързана и плаха. Намираше повод и той да излезе и я погледа. И колкото повече я виждаше, толкова повече я пожелаваше.

Всичко това оскърби българите от чаршията. Един ден те го посъветваха, че не е хубаво да се задиря задомена жена, ако и тя самата да му отвръща със същото.

Присмя се Атанас Челеби на думите им, обиди ги и ги разсърди. Не мина много време от тогава и в една тъмна нощ някой беше стрелял по него, но види се не беше го улучил. А от както научи , че вечер край къщата на Богородица обикалял вакъфоуправителят Али Нури, той стана по-дързък в приказки и помисли, но по-затворен в себе си.

Въпреки спречкванията и случилото се напоследък, животът в чаршията си кипеше все така препълнен от стока, търговци и купувачи. Но заедно с това кипеше злобата и завистта към Атанас Челеби.

По Димитровден, когато Караколю вдигна сватба на сина си, отрано писнаха кавали и гайди. Вечерта, когато сватбата беше в разгара си, чаршията в кервансарая гореше от всички страни и осветяваше отдалеченото село. А някъде по-нагоре, с затъкнати пищови на кръста и с два бели коня, Атанас Челеби потегли на път с Богородица.

Насъбралите се не можаха да угасят пожара. Гореше чаршията, изгаряше надеждата, мъката и злобата. До сутринта всичко се превърна в пепел. Само останаха голите, обгорени и опушени стени.

Късно след обед, подкупеният циганин, който беше подпалил дюкяните, го бесиха за върбите край моста.

Разбягаха се търговците, пропъдени от суеверен страх. Кервансарая беше поправен, но никой по-късно не отбори дюкян в него.

Дълги години след това се носеше мълвата за Богородица и Атанас Челеби. Салджиите, които ходеха до Едирне, разказваха, че са водели един, който му приличал, но този бил с леко прошарена малка брада. Керванджиите, които слизаха до морето, разправяха, че в Солун се припознали на Богородица, но била по-друго облечена: с копринена рокля на тежки дипли и атлазено чохено контошче. Разказваха всички различно, но никой с точност не можеше да каже дали те са били.

След опожаряването на чаршията, кервансараят пак заработи и пак минаваха пътници от тука, но по-малко бяха тези, които се отбиваха да пренощуват. Заглъхна с това и славата на миналото. Само легендата остана да разказва каква е била някога старата харманлийска чаршия.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотата,  Скъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица “Янко Сакъзов”