Легенда за двамата закрилника

Турци и българи от Сюлякьой се трупаха на малкия мегдан сред селото да гледат как Кьор Хасан, заедно с десетина въоръжени турци ще беси трупа на Станко хайдутина.

Кьор Хасан беше наплашил със своята жестокост всичко живо наоколо. Сега помагаше на качилия се отгоре на бесилото да сложи въжето около безкръвния врат на хайдутина.

Много време го търсиха. Научиха, че се укрива в пещерите край “Аминовите върби”, но едва сега можаха да го завардят и обградят от всякъде. Искаха жив да го хванат, на кол да го набият, но той не им се даде. Като нямаше друго какво да направи, хвърли се от скалите в пропастта.

Сега за назидание на непокорните, бесеха трупа му сред селото. Щеше да виси така, докато напълно се разложи, докато гарваните го окълват и кучетата го разръфат.

И така щеше да бъде, но за учудване на всички, на сутринта трупът вече го нямаше. Някой го беше свалил и заровил в земята, незнайно къде.

Това учуди и турци и българи. Не мина много време от тогава и в една ранна утрин се разнесе вестта, че намерили Кьор Хасан мъртъв край село. Хората се струпаха любопитни, учудени и питаха един друг, как е умрял този силен и безстрашен човек. Нямаше кръв по тялото му, нито някаква рана от нож или куршум. Само вратът му беше поокален и посинял.

Едни казваха, че смъртта му не е от човешка ръка, а от мечка. Само мечка може да го удари така силно, та да скъса жилите му. Всички се съгласяваха, че е така, само единствен ходжата цъкаше многозначително и казваше: “Кой знае, кой знае?!”

Някои вярваха, други не вярваха в това и тайно си споделяха, че това е отмъщение, но не смееха да споменат ничие име.

Не мина и неделя от тогава и пак се разнесе вестта, че сега намерили ходжата убит пред пътната врата на къщата му. И пак така – от силната лапа на мечка.

Турците с право започнаха да се плашат от посещението на мечката. Само някои българи искаха да вярват, че това е закрилник, който денем работи бащините си ниви, а вечер тайно мъсти.

За едно късо време, много то пътуващите турци, които отсядаха в селото бяха завардвани по пътищата, убивани и ограбвани.

Тези случаи внесоха суматоха и объркване у всички. И още повече те се засилиха и се разтлаха като есенна мъгла, когато започна да се разправя, че привечер над скалите пак виждали Станко хайдутина. Уж обесен, а стоял като жив над канарите и гледал към селото.

Една част от по-страхливите турци напуснаха Сюлякьой, а другите се прибираха вечер твърде рано и се заключваха по къщите си още със залеза на слънцето.

За тези золуми пристигна потеря от Харманли касаба. Търсиха разбойника навсякъде, но никъде не го намериха.

Плашеха се турците от неизвестността на отмъщаващия, радваха се българите, заедно с техния страх, почитаха и уважаваха неизвестния отмъстител, защото носеше в себе си вроденото чувство как да се бори срещу силните. През деня кротък стопанин, а вечерта – страшен войвода.

Всяка вечер тръгваше из усоите, завардваше пътища и кръстопътища, откъдето могат да минат турци и чорбаджии. Малката му дружина всяваше ужас и страх.

Само веднъж един чауш като по чудо, спасил се от куршума му, разкри истината. Разбраха турците коя е мечката, която толкова много хора затри, но не можаха да я хванат. Нито подмамите, нито заканите помагаха. А той все по – страшен и по-жесток ставаше.

Н няколко пъти край него обръч свиваха, но той разбираше от хайдутство и все се измъкваше невредим. Много години минаха така, ала веднъж, неочаквано в гъстите гори край “Бакърлия”, потерята заварди войводата. Разбра клопката им той, но нямаше изход. Нито можеше да пробие обръча, нито да унищожи всичките. И сам започна стрелбата. Втурна се напред към скалите, но падна по колене, помъчи се да стане, но отново падна, сега по гръб.

Спуснаха се турците при него, зажаднели за кръв, но той беше вече мъртъв. Отрязаха главата му, натъкнаха я на кол и така тръгнаха из сокаците на селото, а после я забиха на връхката, та който мине да види и повече да не се плаши от мечката.

В отрязаната глава на младия и безстрашен войвода, хората познаха Стратия – синът на Станко хайдутина.

Не беше за дълго спокойствието на поробителите, защото тези, които се връщаха от нивите, разправяха, че отново над скалите виждали Станко хайдутина и Стратия войвода, огрени от залязващото слънце, като излети от бакър – едри и недостижими като някакви великани.

Други разкази от този автор:

Пътят на свещеника, На развиделяване, Петимата заточеника, Легенда за старата чаршия, Празникът, Жаждата за съвършенство създава красотата,  Скъпият гостенин, Българското утро, Легенда за двамата закрилника, Срещи, Преданието, Улица “Янко Сакъзов”