Фамилното име – историята на рода

Павел Атанасов
От Павел Атанасов май 14, 2020 07:55

Фамилното име – историята на рода

Акценти

  • Регионален вестник, # 18/902 година XVII, 8 - 14 май 2020 г. излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Ивайловград, Маджарово

Свързани публикации

Самото название на третата съставка от именното личностно самоопределение на човека в българската именна система подсказва произхода и значението на думата, която произлиза от латинското „фамилия“ – семейство, род. И ако личното и бащиното име обозначават конкретния човек извън контекста на семейството и рода, то фамилното име е показател за неговата семейна и родова принадлежност. Дори новороденото дете преди още да е получило личното си име има свое фамилно име. С него то е закърмено, с него расте и се оформя като личност. Така че фамилното име е един своеобразен код, чрез който се разпознава един човек. Ясно е провидението на предсказателките, които са го орисали за добро или за лошо.
Не знам дали латините са разграничавали двете понятия – семейство и род, но при нас, българите, това е пределно ясно. За нас семейството е (свикнали сме с тази дефиниция) най – малката социална клетка, т.е. това са родителите и децата, докато родът е по – широко понятие, то обхваща всички разклонения на първичното семейство, носещи родовото име. Колко сме близо до природата и до нейните вечни закони! Пчелното семейство се рои, за да се образува ново, гората завладява нови територии, ако я няма човешката намеса, стадата на дивите животни и лъвските прайдове – също. Може да сме най – висшето живо същество, но законите са си закони, които ние, щем – не щем, сме длъжни да спазваме, те са включени в нашата биологична и генетична система, а това е видимата връзка между нас и цялата природа.
Много са начините и възможностите, при които се образуват фамилните имена. Най – често срещаното родово именно образувание е личното име на някой от прародителите, който фактически се явява като родоначалник (не намерих друга подходяща дума) и всички негови наследници започват да носят името му – най – напред като бащино, а след това и като фамилно име. Това е родът. Много пъти връзката между поколенията се е прекъсвала, но фамилията остава. Това най – често се е случвало при пагубни обществени сблъсъци или природни колизии, при които отделни членове на рода са имали злощастната съдба да превърнат в спомен, който постепенно избледнява и губи своята реална окраска, превръща се в нещо далечно, без необходимия емоционален пълнеж.
Българският книжовен език е определил и правилата, по които се образуват фамилните имена. Това става като към името на основателя се прибавят наставките за принадлежност: – ов, – ев, – ова, – ева. Има и други начини, но те са по – рядко срещани – например, когато жената българка има брачна връзка с чужденец. При тях тези правила не са валидни, затова и фамилията на такива семейства е различна от традиционната българска. Правилата за образуване на фамилното име не са задължителни и за представителите на другите етноси на територията на нашата държава.
Друга възможност за образуване на фамилните имена е трудовата дейност на отделен член ( обикновено доайенът на семейството) или на цялата фамилия – Абаджиеви, Арабаджиеви, Коларови, Марангозови, Джамджиеви и т.н. Вероятно сте забелязали, че голяма част от тези фамилни имена носят характеристиките на чужди езици – турски, гръцки, италиански и др. Това се нарича взаимно проникване, за което са необходими добросъседски отношения и уважение, политически и икономически предпоставки, които да стимулират тази добронамереност и тя да се превърне в мерило и модел за взаимност. Това е едната страна на проблема. Има и друга – т.нар. асимилация – насилственото принуждаване един народ да приеме езика, религията и всичките нему чужди ценности с аргументите на силата. Такава е трагичната истина, дилемите са изключени. И така коларите стават арабаджии, шивачите – абаджии и терзии, дърворезбарите – марангози и т.н. Общо взето така вървят нещата – без съпротива и без усилия за промяна.
Така е станало и така ще бъде! Во веки веков!
Споменах един-два пъти за българската именна система или традиционните български имена, повечето от които, обаче, не са български, а са заемки от имената на други народи. Това става главно в онази епоха, когато България приема православната християнска религия, която ни свързва по – пряко с културата на другите народи.
Ето и някои примери:
– от еврейски език: Христо, Иван (Йоан), Тома, Лазар, Мария, Магдалена, Елисавета, Павел, Йосиф, Давид и др.;
– от гръцки език: Георги, Димитър, Петър, Атанас, Стефан, Евдокия, Андрей, Васил и т.н.;
– ще спомена и някои чисто български имена с дълбоки славянски корени: Светослав, Мирослав, Славимир, Славина, Недялко, Делчо и някои с чист български произход: Жельо, Живко, Теньо, Стоян, Камен (от гр. Петър), Здравко, Трайчо и др.
Природата също е много щедра на идеи за фамилни имена. Те са производни както на представителите на животинския свят – Вълчев, Лисичков, Гущеров, Соколов, Орлов, Биков, Овчаров, Козарев, така и на растителния свят – Дъбов, Ясенов, Съвлеков, Трендафилов, Лютиков, Памуков, Яворов и др.
Любопитно е също така, че понякога предимно недостатъци в поведението на отделни семейства и родове или физически недъзи се превръщат във времето като основна характеристика на фамилията: Чолакови, Топалови, Дюстабанлиеви, Криворови, Алтъпармакови, Кьосеви, Мазневи, макар че следващите поколения от фамилията не са носители на подобни физически недъзи или скандални и осъдителни, по преценка на обществото, прояви в поведението си. Но фамилното име си остава, то е по – трайно от хода на времето и от социалните превратности.
Има още един интересен момент при образуването на фамилните имена в българската именна система: притурката към личното, бащиното и фамилното име на думата хаджи. Тя звучи почти аристократично на фона на някогашните битово – семейни отношения, но тази „титла“ е била разделителната линия между по – богатите семейства и по – бедните, защото това е могло да бъде осъществено от хора, които са имали финансови възможности и време да отидат до Божи гроб в Мека и да се върнат от там орисани с нов обществен сан – потаен и загадъчен, и с ново много по – високо личностно и родово самочувствие, натрапчиво поддържано и от обществото.
Далече съм от мисълта, че това, което съм написал е всеобхватно, макар че за мен е вълнуващо и много любопитно. Опитвам се да надникна зад видимото и загадъчното, да разгадая етимологията на думата, да потърся в превода значението на чуждото име или на някои от неговите съставки, които понякога сочат с пръст отличителното в живота и поведението на човека, някои особени физически акценти, които дават началото на новата именна родова познаваемост. Исках да преведа на разбираем език тези словесни загадки, които са ключът за разбиране на смисъла, но, повярвайте ми, за сега това е невъзможно. Необходими са много хора и много време, с каквото, мисля, не разполагам. Знае ли човек!

Павел Атанасов
От Павел Атанасов май 14, 2020 07:55
Напиши коментар

1 Коментар

  1. Vladimir No Ne Ilich Ulyanov Nito Putin май 14, 19:04

    Винаги е смешно когато комунист пише за християнскаta вяра! „Божи гроб в Мека…“???!!! Вярно, че традицията е мохамеданска/ислямска, и хадж се нарича поклонението в Мека, но Божи гроб е в Йерусалим!!!

    Отговори на този коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.