Българите в Мала Азия пазят 200 години самобитността си

От книгата „Незаличима диря“, с автор доц. Тонка Василева

Първа част: “Какво е два пъти да бъдеш бежанец за 10 години”

Втора част: “Българите в Мала Азия пазят самобитността си”

Трета част: “Въпросът с обезщетенията за отнетите насилствено имоти все още е актуален”

Всяко семейство е имало овце, кози, волове, крави, коне. Покъщнината била стомни, синия (кръгла ниска трикрака масичка за хранене), бурило (дървена бъркалка за биене на мляко и отделяне на масло), хромели (ръчна мелница от два кръгли камъка), дървен кутел за чукане на житото за булгур, понци (глинени тави), ношкови (малко корито за месене на хляб), панетя (място за поставяне на хлябове до фурната), месал (покривка), бъчви за вино, каци за туршия.

В градовете се занимавали с абаджийство, обущарство, били са ковачи, налбанти (подковачи).
Уникалното е, че в продължение на 200 години тези хора са живели сред турци и гърци и са запазили българския бит, култура, обичаи, празници, носии и чувство на принадлежност към българския народ.
В църквите се е пеело на гръцки. Те са ги слушали, но не са забравили българския език. Тези хора са живели там два века и запазват своята огромна любов към просветата, към духовността. През 1873 – 74 г. искат от новото българското правителство да им прати учители. Първият е Тодор Димитров – Тодораки.
Ценностите, които притежават, са: дългът към рода, преклонението към земята, светотаченето на знанието.
Малоазийските българи отдавали изключителна почит на даскала и всеки просветен човек, което се е предавало от родители на деца, от поколение на поколение. Въпреки тежката агресивна асимилаторска среда, в която били потопени, те успели да оцелеят и съхранили тези ценности.

Балканските войни и отражението Българите по тези земи до Балканските войни са живеели без проблеми в рамките на Османската държава. До 1908 година момчетата не са били взимани като войници във войската. След Младотурския преврат (1908 г.) Комитетът за единство и прогрес прокламирал равенство за всички поданици на държавата. Тогава турското правителство приема закон, който задължава и поданиците на империята да служат. Тогава младежите, подлежащи на мобилизация, започват да бягат, за да не участват във войната срещу България.
Други, които са били вече турски войници, с риск на живота си прекосявали границата или фронтовата линия през Балканската война (1912 – 1913г.), което не се харесва на правителството. Държавата започва да репресира семействата. Започнали грабежи, безчинства по домовете на българите. Жените ги продавали на пазар в Измир.
Репресиите били не само срещу българите. В телеграма на министъра на вътрешните работи – Талят паша, до управителя на Измир – Рахми бей, от 14 май 1914 г., е записано: „Гръцките османски поданици във вашия район съставляват мнозинство, което може да се окаже опасно… Всички, които живеят по бреговете на Мала Азия, трябва да бъдат накарани със сила да напуснат домовете си…“. Гърците били карани да подписват декларации, че напускат имотите си по собствено желание, без принуда, за да се избягнат политически проблеми за в бъдеще.
Дрязгите на българското население били с правителството, но не и със съседите турци. Това се потвърждава и сега, когато българи посещават тези земи, местните хора им оказват съдействие.
На 17май /30 май по нов стил/ 1913 г. бил подписан Лондонския мирен договор между държавите от Балканския съюз и Османската империя. След окончателно установяване на границите по линията Мидия – Енос се появил изселнически поток от българи, чиито села са останали извън пределите на нашата страна. Броят им достигнал 30 000.
По-късно непредвидено и неочаквано България била ударена от Румъния, която окупирала Добруджа, и от Турция, която решила да измени Лондонския договор в своя полза. Те използвали немощността на България и бързо завладели освободените през 1913 г. градове Димотика, Софлу, Мустафа паша и отделни части от Родопите и Странджа планина.
Българското население в тези територии изпаднало в паника от реокупацията на Тракия. Турските войски, предвождани от Енвер бей, отряди от кюрди и араби, проявявали невиждана жестокост при извършване на етническото прочистване. Това е станало в Свиленградско, Бунархисарско, Люлебургаско, Висилоковско, Малко Търновско, Ортакьойско, Лозенградско.
Междусъюзническата война завършва с поражение за България. Мирен договор с Турция е сключен на 16 септември /29 септември по нов стил/ 1913 г. в Цариград. С него се уреждат териториалните спорове. Турция без много шум заграбва Източна Тракия.

След тази война започва изселването на хората

от Западна и Мала Азия в България. Първият документ за това е доклад от 19 декември 1913 г. на министър-председателя д-р Васил Радославов до Министерския съвет. В него се казва, че в Мала Азия, около Бандърма има 30 села с 60 000 души население, които искат да бъдат улеснени за да се преселят в Нова България, защото турците им казвали, че ако не го направят доброволно, ще бъдат изгонени. Правителството праща кораби, бил нает един гръцки и белгийски.
Изселването започва на 20 март 1914 г., без хората да могат да приберат реколтата и да уговарят замяна на имотите си.
Много унижения, грабежи, ужаси, издевателства и убийства съпровождали бежанците до качването на параходите. Когато българите се качвали на кораба за да ги изселят, турците им взимали тапиите – (нотариалния акт) и ги изгаряли.
От пристанище Кемер отплавали за Дедеагач.
На 11 юни 1914 г. тръгнала последната, десета група от селата Тьойбелен и Хаджи Паункьой. Така била ликвидирана българската колония в Северозападен Анадол.
Подобно е положението на българите, живеещи в градовете на Мала Азия. В по-голямата си част те били заможни хора, търговци, собственици на магазини и занаятчийски работилници, на лозя и маслинови насаждения. Те били ограбвани от мухаджирите, изгонвани от домовете си и отведени на различи гръцки острови, а тези от Измир били пратени в Пирея.
Оцелялото имущество било продадено от турското правителство на търг.
През това време турците в България живеели спокойно и всеки, който искал, си продавал имота си и безпроблемно напускали страната.

Снимка: Личен архив доц. Т. Василева

продължава