Ваня, с присаденото сърце: „Това, че съм до семейството си, и че съм жива, ми е достатъчно“

Акценти

• Интернет издание година V, 10-16 август 2007г

Ваня, осъзнаваш ли какво се случи с теб?

Не мога да осъзная, че толкова сериозно нещо е станало, защото много години се измъчвах със заболяването и много, много го исках това и някак си приех и самото сърце като лично свое. Чувствам се добре, макар да казват, че още дълги месеци ще се възстановявам. Сега имам сили, а преди не можех да ходя, не можех да разговарям. Говорът ми още не е съвсем изчистен, но това, че съм до семейството си, че съм жива, ми е достатъчно. Много държах дъщеря ми да има майка, защото аз съм останала много от рано без майка и знам какво е. Бях се зарекла в името на нея да се боря, защото животът ми е низ от много трудни моменти. Благодаря и на мъжа ми, че е бил винаги до мене и ме е подкрепял. Всички от моето семейство преживяха много, и баща ми, той е незаменим. Ако не я усещах тази подкрепа, нямаше да мога да издържа.
Познавате ли родителите на донора си?
Иска ми се да ги познавам, иска ми се да благодаря на тези хора, но си мисля, че е много рано. За тях е голяма болка. Поставям се на тяхното място, че са загубили много близък човек, затова искам да изчакам. Ще намеря адреса от болницата, при тях има данните. Знам само, че е 34-годишна жена от Варна. Разбрах също, че има две дечица. Трябва да има повече такива хора.

Аз разбрах, че не сме чак толкова много с болните сърца. Но още българинът не е оценил достатъчно, че един човек, след като му умре мозъкът, няма вече живот в него, а ако органите му са здрави, може да помогне на толкова хора. Аз бих дарила всичко от себе си, но за съжаление нямам нищо здраво, всичко се е увредило от предишното сърце. Затова сега се налага да пия много лекарства. Една част – имуносупресорите, които потискат донора, ще ми бъдат осигурявани от Центъра за бъбречна и чернодробна трансплантация. Много разтакавания е осигуряването на лекарства. Това го разбрах, когато ходих тези дни по болниците да ги търся. Другите лекарства ще трябва да си ги купувам и затова мисля да отида до кмета на общината, да ми се отпуснат някакви средства. Ще ми се налага всеки месец да ходя до София на контролни прегледи, да си вземам лекарствата.

Проверихте ли дали лекарствата, които трябва да приемате, не са в списъка на Здравната каса?

Все още не съм ходила при личния лекар и не знам дали те попадат в списъка на тези лекарства, за които Здравната каса поема една част, така че не мога да кажа. Много са силни, ще ги пия цял живот, но поне съм жива. Не го приемам като трагедия, защото пак съм тук.

Искам да спомена името на човека, който направи трансплантацията, в другите вестници не са го споменали. Все още лично не съм му благодарила, защото е в отпуск и не можах да го намеря, но ще го направя лично. Това е д-р Димитър Николов, който вече работи като шеф на отделение в японската болница „Токуда“ и е дошъл в „Света Екатерина“ да ме трансплантира, понеже той е завършил в чужбина точно в тази област – сърдечните трансплантации. Благодарна съм също и на проф. Начев – управителя на „Света Екатерина“, който много добре се отнесе с мене. Първата операция, през 2000-та година, която беше животоспасяваща, той ми я извърши. Лекуваща ми лекарка е д-р Чилингирова, която дълги години ме поддържаше, и продължава да ме поддържа. Смятам да продължа да ходя при нея. Изобщо, много са хората, които трябва да изброя и да им благодаря.

Психическата подкрепа, която получих от приятелите ми, беше много голяма – да знаеш, че се интересуват от тебе е много важно. Понеже аз дълги години не работих – 7 години, и мислех, че ще бъда забравена, но разбрах, че ме обичат, държат на мене и ме чакат с нетърпение. Тая обич на хората е много, много важна в един такъв момент за човек, който цял живот е по болници, аз от малка съм по болници и се нуждая от тази подкрепа. Дъщеря ми – Радина, малко не го осъзнава, тя е още твърде буйничка, но предполагам, че и тя ще го разбере. Тя е в седми клас и тази година кандидатства в Котел, защото много хубаво пее народни песни. Не я приеха, но аз й казвам да не съжалява, гласът й никой не може да го вземе. Иначе учи в ОУ „Иван Вазов“ – Харманли и там ще продължи в осми клас. Смятам че ще се справи, добре ще тръгне и ще продължим нататък. Вече ще бъда до нея в трудните моменти.

Радина, кажи ни какво чувстваш след всичко, което се случи с мама?

Много се радвам че майка ми се излекува. Все още ще има някои проблеми, но вече е по-добре от преди.

Как прие новината че се намери донор?

Първо го преживях много тежко, защото да се направи такава операция, не всеки го преживява, но след време се успокоих.

Трудно ли ти беше през последната година?

Трудно е с един родител…

Какви оценки ще носиш на майка ти тази година?

Само шестици!
Към Ваня: Какво всъщност беше заболяването на сърцето Ви?

Кардиомиопатия. Заболяването, от което изходът е трансплантация или летален (смъртен) изход. Всъщност трансплантацията е единственото спасение. Накрая на болестта се задушавах, нямах въздух, бях непрекъснато на кислород. Най-много седмица да имах живот. Осъзнавах го, бях с ясното съзнание за изхода, но се мъчих да си дам кураж и да дам кураж и на близките си, защото не трябва човек да се отпуска. Трябва да имаш психика, ако нямаш – просто си загубен. Имаше за какво да се боря – хората, които са около мене, най-близките ми ме чакаха. И най-важното за мене е дъщеря ми.

От колко години чакате за донор?

От 2002 година съм в списъка. Първо пробваха с тази операция през 2000-та година да ми закърпят клапите, но не стана – сърцето беше много уголемено, от 19-годишна боледувам, от тогава съм на лекарства.

Колко операции като Вашата са направени тука в България?

В момента седмият трансплантиран е в болницата, тепърва ще бъде изписан. Аз бях шестата. Знам, че други от нашия регион няма – само аз съм. Всички, които бяхме в болницата, сме от различни места. Говорила съм с тях, много добре се чувстват. Те за по-кратко време са боледували. При мен и белият дроб и другите органи са доста увредени. Обясниха ми, че новото сърце трябва да се адаптира към тези, изтощените органи, затова се налага да приемам лекарства. Те са много силни, трудно ми е, имат и странични ефекти. Много съм отслабнала, ще трябва доста да се храня. Сега много ми е притеснено как ще осигуря финансите, но съм сигурна, че ще успеем.

Кога можете да започнете работа?

За работа не знам, но да си влизам полека лека в домакинската работа. Едва ли съпругът ми ще ми разреши да ходя на работа след всичко, което преживях.

Георги (съпруг), шегувайки се: Аз не й разрешавам и не й забранявам нищо. Тя сега е по-млада от мене. Аз съм на 40 г., тя – на 42 (преди), сега след трансплантацията е на 34 години. Ако се чувства добре, ако смята, че има възможност и ако работата не я натоварва много – може и да работи. Защото, ако някой се затвори самичък в къщи, дори и за 10 дена, ще разбере какво е преживяла.

Ваня: Искам да работя, много искам да контактувам с хора. Не съм бездействала и преди – правех си мартеници в къщи и ги продавах, с преводи се занимавах – с немски език. Дори сега след операцията Радина ме попита: Мамо, сега можеш ли да говориш на немски език?

Георги: Първия път , когато ходихме да я видим, Радина ме пита: Тате, мама сега ще ни помни ли? Аз й викам: Те не са й сменили главата.

Ваня: Радина само отбеляза, че сега съм станала по-добра, защото преди често повишавах тон, но вече не смятам да го правя.

По-различно ли се чувствате?

Като че ли не се чувствам по-различна, същата съм си. Много хъс имам за живот и за всичко. Искам да започна всичко да си правя както съм си го правила преди. Искам да им шетам, да им готвя…

Кога Ви изписаха?

На 6 юли – точно на третия месец след операцията – на 6 май ме трансплантираха.

Георги: След операцията за първи път се събуди на 19 май, аз тогава бях при нея. Тя знаеше, че на 6 май влезе в операция, но понеже й беше много студено, си мислеше, че е около нова година, макар да определи, че денят е 7 май.

Ваня: Да, нямах ориентация дълго време след операцията.

Разходите по самата операция кой ги поема?

Всички разходи по трансплантацията са от болницата. А преди най-много ми е помагал финансово един мой съученик от немската гимназия. Той лично купуваше лекарства от Германия и ми ги носеше. За един месец лекарствата ми струваха 265 евро. За болницата искам да кажа. Всички в нея са перфекционисти. Целият персонал е много внимателен, все едно всички пациенти са им братя и сестри. Не е като другаде – да ти се карат, че си направил нещо – например изпуснал си нещо и си замърсил. А за лекарите нямам думи да изкажа благодарността си – 7 години вече те ме държат жива, за да се стигне до този момент на трансплантацията.

Сигурно е важно кой ти прави трансплантация, но при мене има и голяма съвпадаемост с донора, защото преди да ме изпишат ми правиха биопсия и имам 0 отхвърляне.

Очаквала ли сте, че имате толкова приятели?

Очаквала съм. Винаги съм имала приятели. Вършила съм добро. И първия път беше така. Инициатива поеха цялото село, събираха ми помощи. Имам приятелка и тя организира разни инициативи. Чака с нетърпение да им правя шоута, защото на мен много ми се играе, весели ми се. Затова може би хората ме обичат. Семейството ми е такова, и майка ми е била много добра, и баща ми. Не мисля лошо на хората, гледам само добро да направя. Вярваща съм. Вярвам, че има сила, която ми помага, защото точно на Свети Георги Победоносец победих. Сега на Гергьовден ще празнуваме и двамата със съпруга ми – аз – рожден ден, а той – имен ден.

С какви впечатления сте от д-р Чирков?

През 2000-та година, когато правихме първата операция никога не е казвал нищо за пари. Сега пак го виждах, защото е останал на граждански договор да работи към болницата, тъй като много хора искат да се преглеждат при него и да ги оперира. Страхотен човек е!