Участието на българите има определящо значение за изхода на Руско-турската война

Проф. д-р Цонка Каснакова е била ръководител на катедра, главен секретар на Тракийски университет- Стара Загора и доцент в Педагогически факултет към ТУ, Стара Загора. Депутат в 42-то Народно събрание.

Априлското въстание от 1876 година и неговият крах провокира широк отзвук в целия прогресивен европейски свят и както казва световно известният писател Виктор Юго „Европа повече не може да мълчи за поробените българи“. В резултат на мащабното прогресивно движение в защита на българите Великите сили успяват да организират Цариградската посланическа конференция (декември 1876 г. – януари 1877 г.).
Резултатите от нея са приемане от всички посланици на Великите сили предложения от АвстроУнгария проект за създаване на две автономни български области – Източна, с център Търново, и Западна, с център София. Териториите в тези две области се базират на обхвата на създадената през 1870 г. от самия султан Българска екзархия.
За съжаление обаче задкулисните борби по време на конференцията между самите Велики сили продължава. Най-активни участници са Германия и Великобритания и те тайно подтикват към по-активна политика османското правителство. То обявява нова конституция, даваща равни права на всички поданици на султана и обезмисля решението на Цариградската конференция, в резултат на което тя е разпусната.
При тази ситуация Русия активизира своята външна политика и най-вече своята дипломация. Всичко е насочено към една основна идея – Русия така да се възползва от събитията, че да възстанови унищожения си имидж след катастрофално завършилата за нея Кримска война – (1853 г. – 1856 г.). За целта Русия води продължителни дипломатически преговори с всяка една от Великите сили. С Австроунгария сключва Райхщатско споразумение, според което Русия приема условието при евентуално успешно завършване на война срещу Османската империя да не допуска създаването на голяма славянска държава.
Няколко месеца по-късно – март 1877 г., в Лондон се подписва известният Лондонски протокол. Най-важното в него е споразумение между западните Велики сили -Франция, Великобритания и в известна степан Германия, да запазят неутралитет при евентуална Руско-турска война.

Русия се задължава да приеме условията и да не се създава голяма славянска държава около Дунав.

Изключителни са дебатите в руското общество в навечерието на тази война. Формират се различни обществени лагери, а самият цар Александър II официално се заклел след постъпването си на престола, че няма да воюва срещу Османската империя, защото няма да понесе подобно покушение след Кримската война. Императорът обединява тази част от руското общество, което не желае война срещу Османската империя. Русофилското общество заема друга, обратна позиция. То е убедено, че за да запази Русия влияние над християните на Балканския полуостров, войната е неизбежна. Отзвукът от Априлското въстание е толкова широк, надеждите на българите са изцяло отправени към Русия и ако това не стане Русия ще загуби не само официалната си позиция да закриля балканските народи, но и реалното си влияние над тях.
Какво е състоянието на руската армия е другият важен въпрос в навечерието на тази война. Отговорът – руската армия въобще не е готова за война. Първо – реформата, която е започната през този период, не е завършена. Оръжието е изключително остаряло, самото обучение и подготовка – също са остарели. В това време османската армия е една от най-модерно обучени и подготвени армии, освен това нейното въоръжение е изключително модерно, то е от заводите „Круп“.

При това състояние постепенно надделява идеята за война и със специален манифест на 12 април по стар стил и 24 април по нов, руският император Алексендър II обявява война на Османската империя. И най-странното, това, което я отличава от всички други войни, е, че няма друг случай във военната история – да обявиш война и да не започнеш военни действия повече от 3 месеца.
Така Русия дава възможност на противника да се подготви изключително добре, за да може да посрещне нейното настъпление.
Първоначално планът предвижда войната да се води на два фронта – Кавказки и Дунавски. В последствие се прави по-реалистичен анализ на ситуацията и става ясно, че Русия не би могла да води война на два фронта. Приема се идеята за военни действия само на Дунавския фронт.
И така започва вече

организацията на самата война, която минава през три етапа

• подготвителен,
• основен и
• заключителен.

Важно е да отбележим в този период какво правят българите. Българските водачи и българското общество се активизират. Създават се обществени организации, които също осъществяват активна дипломатическа дейност. Водят се преговори дори с Руския императорски двор и главното командване на руската армия за създаване на български войскови части, формирани чрез български доброволци, които да бъдат като части на руската армия. Първоначално идеята не се приема, защото на част от българските доброволци се гледа като на радикално настроени елементи. В последствие обаче идеята се приема и в края на април и началото на май 1877 г. се формира т.н. Българско опълчение. На 6 май, в град Плоещ тържествено в присъствието на цар Александър II сe връчва и Самарското знаме, което става символ на българските опълченци. Идеята на руското главно командване е българското опълчение да не взима главно участие във войната, а да бъде в обслужващите части. Още в началото на войната обаче позициите са променени.
Участието на българите в тази война има опре- делящо значение за нейния успешен резултат. На въпроса защо тази война завършва с успех, моят отговор е: защото стотици хиляди българи по различен начин участват във войната.
Изключително важна роля играят българите в руското разузнаване. В най-важния момент, когато трябва да се направи избор на мястото, от където руските войски ще преминат Дунава, се използват български пощенски гълъби от български разузнавачи, които изпращат сведения до руското главно командване за разположението на османската армия. Така става ясно, че най-удобно е река Дунав да бъде форсирана при Свищов. И за да заблудят османската армия, първоначално са предприети няколко фалшиви опити за форсиране на река Дунав близо до делтата, а най-големите руски части са съсредоточени на румънския бряг срещу Свищов. Така през 1877 г. на 15 юни стар стил, и 27 юни нов стил, руските войски преминават на българския бряг и от Свищов

руската армия е трансформирана в три отряда:

източен, под ръководството на самия престолонаследник Александър III Александрович, която наброява 70 хиляди и трябва да действа срещу османски войски, разположени в четирите изключително здраво укрепени крепости – Русе, Силистра, Варна и Шумен, където е съсредоточена най-много османска войска с изключително добро въоръжение и боеприпаси. Но тук месеци наред военни действия не се водят. Войските стоят в така наречената позиционна война.
Западният отряд от 30-35 000 души, под ръководството на генерал Криденер, която се насочва към Никопол, превзема го, но след това остава там без да предприема никакви действия. Това дава възможност на Осман паша, който се укрепил във Видинската крепост, да се придвижи и укрепи изключително добре в Плевен.
Третият е отрядът, под ръководството на генерал Гурко, и наброява 10-12 000 души. Между тях е и Българското опълчение. Колко точно български доброволци са включени е много трудно да се каже. Моето предположение е, че са между 8-10 000 души. Останалите са представители на руската армия, в която има участници от различни националности, живеещи в руската империя. Интересно е, че за да може да се водят успешно военните действия, Русия сключва договори с Румъния и Сърбия. Румънски части също вземат участие във военните действия. Те наброяват 50-60 000 души от армията им.

продължава