Как надхитриха ДС и с МАЗ избягаха в Турция

Три млади момчета успяха да надхитрят властта и милицията в България, да пробият желязната завеса и да избягат в Турция. Това стана по времето на социализма. Направиха го по най-простия начин – с автомобил. При това съветски. Пред очите на слисани митничари и милиционери. Използвайки занижения контрол на пропускателния пункт, 23-годишните шофьори – Селяхтин, Муса и Ерол, за нула време се прехвърлиха от социалистическия лагер в капиталистическия свят.

Това става през лятото на 1985 година.

Тогава се асфалтираше плаца на КПП Капитан Андреево, правеше се разширение на пътя при влизането на потока от Турция  с още една лента. Харманлийски коли от ДАП караха асфалта за него. Някои от тези шофьори бяха пратени тук по разпределение от Автотранспортното училище в Хасково.

През този период до границата можеше да се отиде само с открит лист, издаван от милицията. Западно от Любимец, на 1 км, където сега е има бензиностанция, имаше милиционерски пост, от който връщаха всеки, който не притежаваше този документ. Но и постовите понякога ги обземаше социалистическа летаргия и когато едни същи автомобили пътуваха натам по няколко пъти и знаеха, че шофьорът им има открит лист не ги спираха за проверка.

Открит лист обаче не се давеше на всеки. Особено за хора с турско самосъзнание разрешение за пребиваване близо до границата с Турция се издаваше само по изключение. Този случай обаче е още по-сложен, защото в ДС в Харманли е имало донесения, че Селяхтин, Мохамед и Ерол се готвят да избягат в Турция по време на асфалтирането на плаца на КПП Капитан Андреево. Имало е преписка и са се взели мерки те да бъдат възпрепятствани да посещават тази гранична зона. Май са си останали само на книга.

Към 25 юни започва полагането на асфалта на последната отсечка, която свързва България и Турция. Един от шофьорите, който извозва, е Селяхтин. На него не му е необходимо много време, за да се ориентира в обстановката. Карал е няколко курса с асфалт натам и си е направил сметката, че на определена дата те ще бъдат близо до мрежата, която разделя България и Турция. Русолявото момче споделило с двама свои колеги в ДАП за плана си, те се съгласили и на 28-ми пристъпват към действие.

Разказва Димо Димов, директор на ДАП-а по това време: “През това време в нашия ДАП нямахме човек, който да ремонтира радиаторите на камионите, затова използвахме един калайджия, арменец от Свиленград. Същия ден трите  момчета отиват при диспечера бай Пешо и искат пътен лист. За да не ги заподозрат, казват, че ще карат инертни материали в Свиленград, които са взели от баластерната в село Надежден. Казали му, че на връщане ще свалят радиатора на МАЗ-а, за да го почистят в Свиленград. На пътния лист даже записали маршрута – Надежден – Свиленград. Бай Пешо не знае за забрана, за нея не знае и директорът Димов.

Не знаят и турчетата, но натоварени на МАЗ-а те не тръгват по описания маршрут, а заминават да товарят асфалт от базата край село Преславец. Там обядвали, но стояли на странична маса, отделили се от другите асфалтаджии.

След това се качили в кабина на МАЗ-а. Тя е голяма и за да не се виждат от постовия край Любимец клекнали в нея и така преминали незабелязано. Минават си спокойно през поста и към 1:00 – 2:00 часа пристигнали на КПП-то. Тогава вече полагали асфалта на около 50 – 60 метра от границата  България и Турция. До целта им ги дели само една желязна тръба, поставена на два бордюра.

Разказва ветеринарният лекар д-р Стефан Гочев. Той по това време е бил дежурен на ветеринарно-санитарния контрол на входа на КПП-то. “Към обяд дойде един МАЗ с асфалт и от него слезнаха две момчета. Вдигнаха капака на двигателя, нещо двигателят им загрял. Постояха така малко, след това изсипаха асфалта в машината. След това изведнъж затвориха капака на двигателя, скочиха в кабината и камионът с пълна газ потегли по новото платно към Турция. Малко преди това от тяхното КПП бяха пуснали поток от тирове, но сред тях нямаше български, които да проверяваме. Нямахме работа и затова видях всичко като на кино. Всичко стана за не повече от 10 секунди. Камионът премина свободната неутралната територия и спря в Турско. Веднага около него се събраха митничари и полицаи, шофьорите слезнаха от колата и ги запрегръщаха. Точно по това време не се виждаше никъде охрана.”

В Българско на пост е имало старшина с автомат “Калашников”, но той въобще не реагирал. С пръст в уста останали всички, които работили там – асфалтаджии, митничари и милиционери.

“След случая се обадихме в милицията в Хасково и казваме, че има избягал камион”, разказва Илия Михайлов, зам.-началник по оперативната работа на КПП-то, служител на ДС. Тогава от Хасково дойде Иван Димов, заместник на Окръжната милиция. Началникът – ген. Милушев, лежеше болен в болницата в София. Другарят Димов ни събра всичките, обади се в София и зачакахме. Към 11 – 12 часа вечерта ни извика в кабинета и ни каза, че цялото ръководство се снема до приключване на разследванено. “Отивайте си и ако трябва ще ви викаме”, им казал той. За временно изпълняващ длъжността началник на КПП-то назначават Асен Петков.

В деня на бягството в ДАП – Харманли откриват нов стол за хранене и на него присъстват отговорни другари от София, включително и заместник – министър. Настроението е празнично, всички се радват и се поздравяват с новата придобивка. Към 3 – 4 часа идва новината, че трима техни шофьори са избягали в Турция и това им разваля настроението.

Случаят за броени часове е докладван на министъра на вътрешните работи. Тогава на този пост бе Димитър Стоянов. Той е много ядосан и нарежда всички от КПП-то да бъдат изправени пред военен съд. Почва разследване, водено от ДС, разпитват се десетки хора.

“Бягството стана през един петък, а на другия ден бях в къщата на дядото, имах някаква работа там”, казва Димо Димов, който по това време е бил директор на ДАП и началник на избягалите. “Той ми каза, че три пъти е идвала патрулката да го търси. Аз не бързах и в понеделник отидох около обяд до милицията. Там ме разпита един следовател от ДС, Живко Данев се казваше. Писах, разправях – бях следствен от 12 до 3 часа, не ми даваха да седна.

Всичко се въртеше около това имаха ли открити листове избягалите или не.

Тогава началник на РПУ Харманли бе Атанас Кирилов. Спомням си го как удряше с юмрука на масата и викаше: “Ето къде е гвоздеят”. Какъв бе този гвоздей така и не разбрах.

През това време освободените от работа митничари не ходят на работа. Викат ги няколко пъти за разпити. По случая се интересува и лично Стоян Стоянов, първият секретар на ОК на БКП – Хасково, който застанал на страната на митничарите и ги защитил пред ядосания министър.

По същото време в Димитровград служител на ДС се самоубива с личното си оръжие. Това явно е накарало хората от милицията да бъдат малко по-благосклонни към разследваните и окръжният шеф Иван Димов изглежда се уплашил и отишъл в Свиленград. Поканил ги, пил едно кафе с тях, съобщил им неприятната новината и им казал: “Да не се притесните”. Това станало около 40-я ден след случая.

От началник на КПП Атанас Каратонев го наказват и го пращат като оперативен работник в Свиленград. Заместникът му Илия Михайлов също става оперативен работник на гарата на Свиленград. Иван Трампов, заместник по пропускателната  става началник смяна.

Червената партията в Харманли също взима мерки

Викат Димо Димов в Градския комитет на БКП – Харманли. “Там заварих Ангел Стоев, който бе първи секретар, Евтим Николов – кмета на Харманли, Вълкан Митев – партиен секретар на ДАП-а и Делчо Аракшиев – секретар по стопанските въпроси. Усетих, че има нещо. Имаше заседание на Бюрото на ОбК на БКП. Анастас Тенев и Георги Славов от Окръжното БКП се занимаваха с моя случай на това заседание. Внесена докладна от Атанас Кирилов – за произшествие “Измяна на родината”. След това заседание бях наказан с партийно наказание “мъмрене”. Казаха ми, че няма да съм вече в ДАП-а и умуваха къде да ме изпратят. Молба за напускане не бях подписвал. Тогава в предприятието нямаше пари, работата не вървеше и търсиха повод да ме изгонят.

Димо Димов на 32 години почва работа в ДАП през 1980 година. “Не съм фаталист, но моето назначение бе с протокол №13 от ноември 1980 година от заседание на ОбК на бюрото БКП. С него съм определен като директор на ДАП-а. В резултат на тази случка 3 месеца бях без работа. Тогава Кольо Петров ме взе при него в “Керамична”, където изкарах три години”.

Зам.-директора и партийния секретар Вълкан Митев също го освобождават и го пращат на работа в БКС, където заема отново предишната си длъжводст.

По-късно

След време разбрах, че на партийното заседание единствено Ангел Стоев е споделил, че Димов си търси трудово-правните отношения и може да се върне на работа, защото нямало решение на бюрото за неговото освобождаване. “След време попаднах на архива на комитета. Намерих си досието и моята молба за освобождаване, въпреки че не бях пускал такава. Тя бе написана на машина, а отдолу стоеше подписа на една от служителките на ДАП-а. След години, без да й показвам горната част на листа, я питам: “Този подпис на кого е?” Тя се учуди какво е правил той там.”

Случката постепенно отшумява. След доста разправии, траещи три месеца, Кирил Тончев, завеждаш Безопасността на труда към ДАП-а, прибира камиона от Турско. Той и граничен офицер преминават границата с джипка, отиват на турското КПП, пият по една кафе с комшиите. Те му дават ключовете, той изпробва камиона, да се увери, че всичко е в ред и се завръща с него в Харманли.

След този случай на КПП-то слагат големи тежки бариери – викат им унгарски, и засилват контрола.

Няма информация роднините на избягалите да са тормозени от милицията.

В момента

Сега Селяхтин Кязим има фирма за дограма в Гебзе. Идвал си е в България няколко пъти след това.

Към края на май си е идвал в село Преславец и Иса Юсеин, уреждал си е документи за пенсиониране.