Пясъчевският дисидент Гочо Халата не се е борил за това, което се случва сега

В малкото село Пясъчево между Симеоновград и Гълъбово живее един странен човек. Той се отличава с брадата, която си е пуснал, популярна преди 16-17 години. Казва се Гочо Халачев или Гочо – СДС-то, както го знаят всички, които живеят тук.

Гочо е роден преди 71 години. На тази възраст има вид на изморен човек, но паметта му е свежа. Помни чудесно дати, особено ония, които са свързани с времето преди да дойде демокрацията в България, защото те са свързани с най-хубавия период от живота му. По това време той е участвал в романтичната част от прехода на България от тоталитаризъм към плурализъм. Гочо е жив участник в първите спонтанни митинги в столицата, член на забранена по политически причини организация. Той не смята себе си за герой. Нещо повече, въпреки че е бил рамо до рамо до тези, които променяха България, не е спечелил никакви материални облаги. През трудовия си живот е работил като марк шайдер в Бургаските мини и на строежа на ,,Нефхтохим” – Бургас. Живее в къща на свои роднини. Следи новините, доколкото е възможно, харесва Ботев като революционер и на 2 юни занесе лично по едно българско знаме на кмета на общината – Румяна Бозукова и на началника на образованието и културата – Костадин Дочев.Халачев значи дръндар или човек, който много говори, разяснява Гочо семантиката на фамилното си име. Той смята, че то много му приляга, защото обича да говори подробно и обстоятелствено, стига да намери слушатели. Гочо става член на забраненото преди 10 ноември “Независимо дружество за защита правата на човека” в България. Ето и неговият разказ за това време:

“Тогава много не ми се нравеха комунягите и слушах непрекъснато ,,Свободна Европа”, ,,Дойче веле” и ,,ББС”. От тях разбрах, че се е създало такова дружество с председател Илия Минев, от град Септември. Не можех да намеря с кого да се свържа из нашия край, докато един ден се засилих и отидох там. Преди това писах няколко писма до Минев, но отговор не получих. Извървях пеша разстоянието от гарата до града, което е доста. Намерих къде живее. Беше точно на 16 януари, в деня от годишнината на чешкия студент Ян Палах, който се самозапали на тази дата през 1968 година в знак на протест срещу съветската окупация на страната му. Подадох заявление си за членство. Самото дружество бай Илия е създал година по-рано на същата дата. Той е бил тридесет и няколко години в затвора по политически причини. Баща му навремето бил кадърен, направил голяма къща и лозя. Заможен бил и затова го мразели комунистите. По-късно често ходех в тази къща.”

Също така често милиционери ни притесняваха. Малко по-късно, през март същата 1989 година, разбрах, че бай Илия е посъветвал Тренчев да направи български синдикат по подобие на полския ,,Солидарност”. Пак по радиото научих, че в Стара Загора ще го учредяват и реших да отида. Един ден, може би бе 18 март, се бях засилих натам, към Стара Загора. Спрях се ей тука пред старото училище и исках да хващам нещо, за да тръгна натам на учредяването на ,,Подкрепа”. Изглежда, че властите също слушат тези радиостанции, защото по едно време до мен спря една кола, двама ме счепкаха отзад и ме вкараха в една кола. Набутаха ме в нея и започнаха де ме ръгат в ребрата. Закараха ме в къщи и ми дадоха една седмица домашен арест. После говорили из село, че са ме били, но това не е вярно, само ме мушкаха в ребрата.

Помниш ли хората, които те арестуваха тогава?

Не. На другата седмица ме викнаха в кметството. Тогава наместник бе Яньо Вълев. До него бе началникът на Държавна сигурност в Харманли – Атанас Вълков. Той се държа добре с мен и ме посъветва да не се занимавам с тази работа, защото може да ми се случи нещо. Просто искаше да ме отклони от този път, така разбрах аз.

Веднъж говорих по телефона с радио “Свободна Европа”. Темата беше малко поетична, бих казал, нещо по адрес на йеромонах Христофор Събев. После Атанас Вълков ме пита: “Ти пишеш ли?”. Засмях се и му отговорих, че не пиша, но от време на време ми идват едни такива.

Гочо е говорил много пъти с Румяна Узунова от ,,Свободна Европа”. Познава се с Христофор Събев. Помагал му, когато е правил подписка в центъра на София. Познава и Константин Тренчев, но с баща му повече е говорил, защото когато и да отиде в Стара Загора за среща, синдикалният лидер все го е нямало. В онези години в Дружеството е бил и с Николай Колев – Босия. Помни много добре и оня митинг, на който Петър Младенов каза прословутата реплика: ,,Най-добре е танковете да дойдат!” Тогава се е запознал и Румяна Узунова. За срещата той си спомня: “Набрах цветя от една градинка, признавам си го, и й подарих букет” – разчуства се Гочо.

Събирахте ли се дружеството?

В дружеството бяхме около 30 човека и не се познавахме лично всички. Живеехме далече един от друг и трудно се събирахме. Веднъж бяхме на едно събрание на една полянка в Бачковския манастир. На нея по едно време довтасаха трима непознати и седнаха точно, когато ораторът говореше. Той млъкна, защото разбра, че са от милицията. Разтури се събранието.

Съжаляваш ли за това, че отдели толкова време и енергия?

…Преди няколко години в Харманли потърсих Атанас Вълков, но не успях да го намеря. Казах на негов близък да му предаде, че не съм се борил за това, което сега стана. Имам предвид тези дивотии, които виждаме. Не знам дали са му предали