Премълчаната признателност

Иван Божков пристигна вечерта за репетиция. Представиха ми го. Среден на ръст, слабоватичък, с одухотворено лице, доверчиви очи, изглеждаше много по-млад от годините си. Спомних си, че го бях гледал в “Светлините на маяка”. Запознахме се. Подадохме си ръце, за да останем две десетилетия заедно. Идваше навреме, да замести Славей Андонов в малката роля Тараланколу в комедията “Камък в блатото” .
После се заредиха Андрей от “Боряна”, Петър от “Много любов”, Тихол от “Майстори”, Йеремонах Лавренти от “Греховната любов на зографа Захарий”. Той се отнасяше много сериозно към ролите си, още с първите репетиции запаметяваше текстовете и при всяка следваща допълваше и обогатяваше образа.
Какъв буден, имулсивен и уморен Син беше изградил в “Сезона на надеждите”: протестиращ, объркан, недоволен от себе си и от всички. Превърнал се в тревога, болка и грижа за другите. Ами Йеремонах Лавренти от “Греховната любов на зографа Захарий”. Беше една разпъната, звънтяща душа между проповед и изповед, изкушение и противопоставяне, оправдание и обвинение и това противоречие завършваше с въпроса: “…И кой може да каже: греховна или свята е била любовта на зографа?”
След репетиция или представление се отбивахме да пийнем по чашка коняк. Инициаторът беше той. Щедър и жизнен, веселяк и безобиден шегаджия, той носеше в себе си аристократа и бохема.
За представлението идваше по-рано от всички. Ставаше друг – съсредоточен, вглъбен. Гримираше се старателно, а до него неизменно димеше запалената цигара. Винаги допълваше физическия образ на героя с брада, мустаци или бакембарди. “Искам да ми замирише на етер и дъвка” – казваше той. “Така имам чувството, че правя театър”.
Все ми се струва, че неговата ампула беше комедията. Сега, от разстоянето на годините, преценям направените от него образи: Чушкаров от “Двурой”, Какавидов от “Службогонци” , Живакин от “Женитба”, Пантелей Пегасов от “Идолопоклонци”, Викенти от “Обикновен човек”. Коронна бе ролята му в “Дон Жуан 1964”. Магьосник бе той, магьосник на словото. Още с първата реплика шокираше публиката, предизвикваше я да стане съпричастна на тревогите му, водеше я със себе си през всичките трагикомични ситуации до блестящия финал.
Той беше ярка боичка от общата палитра, без неговата цветова гама тя нямаше да бъде пълна. Комедията “Съмнително лице” от Бранислав Нушич щеше да бъде юбилейният му спектакъл. Бошжков се развихря, в стихията си е… Това щеше да бъде венецът на неговата театрална дейност.
Една привечер се събирахме за репетиция, а пред главния вход на читалището работнички окопаваха цветната градинка.
“Виждаш ли – викам му – всичките тези цветя, които ще разцъфнат, ще бъдат за тебе в юбилейната вечер”.
Боговолението не дойде. Юбилеят пропадна. Падна завесата за дълги години.
В един есенен ден Иван Божков Касабов напусна белия свят. Погребахме го под траурните облаци. Ръмеше дъжд. Небето го оплакваше с нас. Цветята, които трябваше да получи на сцената, сега бяха положени на гроба му.