Плеядата – Словото -1

Плеяда

• съзвездие;
• група от изтъкнати дейци на науката и изкуството, които творят в една и съща епоха.

Искам да го има моя град!
И да пребъде! Така, както в тези повече от петстотин години, огряван от яркото южно слънце, ръфан от студените зимни ветрове е оцелял.

Оцелял е в годините, когато населението видимо е било разделено на господари и раи, когато на небето над него е имало два бога, когато доброто и злото са имали различни цветове за едните и другите. А и по– друга мярка са имали. Като справедливостта, например. Няма универсално измерение за нравствените категории, има само обществено прието, което не е универсално.
Някой задавал ли си е въпроса откъде идва тази духовна енергия и дали въобще я има. Според мене – има я.Съвършено ясно е. Не е важно дали е космическо проявление на духа или блика от някакъв извор. Важното е, че озарява това малко кътче българска земя и хората в него. Изумително е!
Да погледнем в исторически и митологичен план на нещата. Колко красива и колко романтична е легендата за Гергана! Докато другаде, по други места, легендите са свързани с приказни герои, които преместват планини, пресушават реки и езера, харманлийци са сътворили легенда за крехкото селско момиче, което не заменя съкровените си чувства за други – далечни и непонятни. Ето това също е показателно за по – особената структура на народното съзнание и култура по тези места, за по–другата струна в душевността на харманлиеца.
И на това място, където няма съдбовни колизии, няма разтърсващи събития, сякаш всичко е спокойно и подредено, покрито с мантията на южняшката леност, се раждат будни и неспокойни хора, орисани от творческа страст, енергия и откривателски дух. Това са те – нашата гордост и вяра. И като си помисли човек, ако не се вгледаш внимателно, няма да ги забележиш, защото са обикновени хора като поведение, но всеки от тях си носи своята аура. И само, когато настъпи мигът, огънят в тях се разгаря, искрите заливат сцената и обхващат множеството,
за да лумне в него огънят на твореца. И много често в огъня изгарят самите творци, но те обикновено са казали това, което са имали да кажат.
Сега се сещам, че в Антарктида, на остров Тауър, има залив, наречен на името на нашия град. Харманли няма славата на важен океански или морски град, нито е възлово пристанище на голяма река. Тогава? Този, който е нарекъл така залива, е носел в сърцето си любовта и духа на родния град.
Ще се опитам да онагледя с примери тези твърдения.
Ето ги!

С Л О В О Т О

Нека приемем, че в началото е словото. Особено ми харесва третият стих от Евангелието на Йоан като апотеоз на човешката реч и човешката мисъл
„И Словото бе Бог“
Чрез словото човек може да разкрие своята същност до най-неподозирани дълбини. И в Харманли има такива творци, които разполагат с цяла палитра от думи и изразни средства, чрез които да нарисуват картина, да разкрият чувствата си и своя интимен свят, да покажат различните състояния на духа.
Генчо Стоев е един от тях. Той е доайенът, може да се каже, на пишещите в града, техен учител. Генчо Стоев, струва ми се, не участваше активно в живота на софийската писателска бохема, предпочиташе да се вглъби в себе си, да изживява живота на своите герои, десетки пъти да изкачи Витоша, за да се освободи от натрупалата се негативна енергия и да се презареди с нова – позитивна. Той бе философ не само като натрупани знания във факултета по философия, но и като мислител. Беше мъдър човек.
Животът не само го е живял, но го е и осмислял – търсел е своята пътека в него.
Генчо Стоев беше продуктивен писател: разкази, очерци, романи, та и стихове е писал в младежките си години. Вълнуваха го проблемите на съвременния свят /“Циклопът“, „Лош ден“/ и на историческото ни минало /“Цената на златото“, „Завръщане“/,като умееше да продължи сюжетната линия и живота на героите си в по–други дни и други обществени условия.
Само „Цената на златото“ да беше написал, той пак щеше да влезе в храма на българската литературна класика. Затова и наградите, които получаваше съвсем заслужено за творчеството си, бяха очевиден признак за стойността на неговата работа. За мене много високо признание за неговото изящно слово и философски прозрения беше номинацията му от всички балкански писателски съюзи – литературния приз „Балканика“.
Тази награда беше новоучредена и неин пръв носител беше Генчо Стоев.
Той беше много отзивчив към тревогите и съмненията на младите хора, опитващи се да навлезнат в дебрите на необятния свят на литературата. Помагаше им със съвети, свързани с литературния процес, пишеше предговори и т.н.
Такъв човек и творец беше Генчо Стоев!
Сега съм много затруднен, защото тези, които ще спомена, са ми много близки, познавам ги от деца, които днес имат своето място в литературния живот на страната. Това са Гриша Трифонов и Георги Николов – членове на СБП.

За съжаление Гриша си отиде много рано, недоизпял песните си. А сигурно имаше много от онова, което искаше да каже, да провокира с другата си гледна точка, която си беше неговата истинска същност. Не приемаше нищо априори. Беше бунтар по дух. Затова със свои приятели и съмишленици създадоха „Поети с китари“, като се изживяваха като истински бардове, в каквито се превърнаха по–късно в годините. Дано след него това прекрасно начинание не закърнее!
Преди години в Харманли излезе една малка книжка със стихове от няколко млади автори, между които и Гриша. Още тогава пролича, че онова непокорно момче и поетът в него са едно и също нещо. И той завладя България със стиховете си и песните, които изпя, особено след оня паметен фестивал „Бургас и морето“.
Гриша много ценеше почитателите си и разговаряше с тях като с близки хора, съмишленици и приятели, без да използва помпозни слова и без фокусите на риториката – просто и ясно. Това го сближаваше с тях, той всъщност беше един от тях, затова и с такава благост в гласа си Гриша споделяше невидимото от своя интимен свят. И го правеше с привидно безразличие – защо ли говоря тези неща пред вас, които всъщност вие вече знаете?!
Такъв ще го запомня…

Георги Николов също е много талантлив – доказателство за това са литературните награди, които получаваше през годините – „Южна пролет“ за първа книга, „Изворът на Белоногата“, награда на СБП за най–добър роман през 2011 година /“Киноманът“/.
Особеното при него е подчертаната му интелигентност, с която той не парадира, но е втъкана в него самия и високото му образование, в Полша и в България. Вродена е в него почитта му към словото – за него то не е само въпрос на изказ, но и философски промисъл: чрез словото да извае образ, да разкрие чувства, да внуши на читателя си доверие към неговото творчество и към неговия автор. А творчеството му започва да става по–обемно и по –стойностно. Тук нямам предвид публичните му изяви и някои критически материали, в които смело и аргументирано изгражда другата страна на своя натюрел.
Не приемам количествената оценка на творчеството, това е само статистика, която не винаги кореспондира с изяществото на словото и неговата естетическа обагреност. Някой знае ли колко стихотворения е написал Вазов?
В поетическите миниатюри на Георги Николов се открояват един акцент и една задължителна финална кода. В тях няма конкретно историческо време, защото чувствата са вечни. Затова, докато съществува тази земя, ще има море и вързани лодки на кея, полюшвани от вълните. И гъвкавата походка на млада и красива жена.
Още нещо искам да кажа – неподправеното чувство за хумор, ясно изразено в епическите му книги. Аз съм изненадан! За всичко останало са си казали думата критиците. Аз в случая съм само преброител на звездите.

В следващия брой четете за: Божидар Грозев, Димана Данева, Димитър Петрополов