Община Тополовград умира

Животът в община Тополовград постепенно замира и това е видно с просто око. Този процес обаче не е от скоро, защото обезлюдяването на селските и погранични райони започва около 1950-55г. За това има редица причини. Национализацията, извършена от комунистическото правителство, лишава хората от собственост. Това ги прави “равни”, икономически зависими и послушни. Колективният начин на производство задушава тези, които търсят поле за индивидуално развитие. А такива възможности в нашия земеделски край имаха тези, които разполагаха с някаква власт.
Подмамени от по-добрите възможности на големия град, хората изоставят мотиките. Заплащането по фабрики и заводи е далеч по-добро отколкото в ТКЗС. С годините диференциацията се увеличава. По големите обекти работниците получават храна с купони, безплатно облекло, живеят в работнически общежития, при привилегировани условия могат да си закупят жилища, пенсионирането е на по-малка възраст, а пенсиите са много по-високи.
“Жителството”, което партийната пропаганда сътвори, не успя да спре процеса.
През 1982 г. излезе 22-ро министерско постановление, което трябваше да превърне “Странджа-Сакар” в ” Република на младостта”. На младите семейства, подписали да живеят и работят 10 г. в региона, се даваха по 4000 лв. и за всяко дете по 500. Тези, които идваха сами, получаваха по 2000 лв. Държавата поемаше разходите по отопление, ток и вода.
31-вото министерско постановление пък удвои доходите и ги освободи от данък. В резултат на тези мерки миграцията спря за около 8 години. След 1990 г. настъпиха икономически сътресения. Навдигна се нова миграционна вълна. Предприятия гаснеха едно след друго. Доходите секваха. А инфлацията след 1994 г. направи бягството от общината почти паническо. Много млади хора напуснаха България.
Важен фактор е традиционно големият прием на студенти. Почти сто процента от кандидатстващите влизат във ВУЗ. По-голямата част от завършилите висше образование не се завръщат по родните места, защото изграждат своя среда и се устройват на работа.
Според бащата на американската икономика Адам Смит “нарастването на броя на населението е зависимо от ръста на икономиката”. Нашият край е земеделски. В миналото нашите деди са търгували най-вече на юг – в Одрин, Цариград, Солун и др. Днес тези градове са извън пределите на България. Големите градове, имащи роля на търговски центрове, са на стотина километра от пределите на общината. Това откъсва нашите производители от търговския обмен. Изводът е лесен – малко пари – малко деца.
Проблем за болшинството от българите е да оцелеят. Лошото икономическо състояние на младите е причина за малкото граждански бракове и ниска раждаемост. През 2005 г. в община Тополовград са сключени само 28 брака, а родените деца са 88. Починали са 350 души.

През 1985 г. общината е населявана от 30 хил. жители, а днес са по-малко от 14 хиляди. Жителите на села като Каменна река и Кап. Петко Войвода през 1950г. са наброявали около 1500. Днес в тях живеят по стотина баби и дядовци.

В с. Сакарци живеят 10 души и само едно дете, във Владимирово – 37 жители, 2 деца, във Филипово – 30 жители, няма деца, в Присадец – 32, няма деца. Училищата в някои от селата са затворили врати преди повече от 30 г. Най-големите села са Устрем с 1570 жители, от които 70 деца, Радовец – 862 жители, 41 деца, Орешник – 762 жители, 71 деца. В Тополовград живеят 6500 души. Интересен е фактът, че преди двеста години – в 1805 г. – Кавакли (Тополовград) е населяван от 8416 души.
Една след друга утихват училищни сгради. Затварянето на едно училище е болезнено събитие, което подпечатва бавната смърт на едно населено място. Нулевите паралелки и смесването на класовете означава, че действащите училища имат още няколко години живот. Ако не стане чудо, след десетина години начално и основно училище ще имаме единствено в Тополовград.
Днес почитаме нашите деди, записали най-славните страници в историята ни по време на Освободителната война – 1878 г., Сръбско- Българската война от 1885 г., Балканската и Междусъюзническата война, Първата Световна война. Те са проливали кръвта си за тази земя – земя, която ние днес изоставяме