Криле и корени

ТОПОЛОВГРАД | Георги Божилов, 12 години

Нося името на Свети Георги, син съм на своите родители, жител на Тополовград, гражданин на Република България, човек на света.
Едва на скромните 12 години съм. Една петхилядна от малкото градче. За някого съм само единен граждански номер или поредната цифра от дневника, но за други съм целият свят.
Никой не ме е питал дали искам да се родя тук, в Тополовград.
Когато бях невръстен, мислех, че няма по-красиво място на света. Но вече зная, че това място не е нито вълшебно, нито чудно красиво.
Сега, когато виждам олющените тротоари, омърлушените дървета, осиротелите самотни къщи, опразнените прашни витрини, озлобените хора и опустелите детски площадки, се питам какво правя тук?
Много пъти съм искал от родителите си да напуснем града, но си спомням свидните моменти – рождените дни, първите приятели, трепетните учебни часове, милите ми баба и дядо, и ме обхваща носталгия, още преди да съм напуснал.
Зная, че има някаква невидима сила, по-силна и от земното ускорение, която ме връща стремглаво назад всеки път в родния дом. Тя е като пъпната връв, която ни дарява с кислород, кара ни да се чувстваме живи и истински, но и ни обвързва завинаги.
Всеки път бързам да отворя пътната врата, за да уловя аромата на домашния уют; да се наслаждавам на тишината, прекъсвана от детски смях; да гледам късния залез и да се взирам в ясното нощно небе.
Тук аз съм себе си, намирам своето място в тихата пазва на планината, срещам верните приятели в дома си, виждам свидните си близки, мечтая дръзко… и слушам далечния шепот на тополите.
Над пет хиляди души се срещаме ежедневно, всеки поел по своята пътека, потънал в мислите си. Унесени в плановете си за друг, по-красив живот някога, някъде другаде, пропускаме да живеем пълноценно в настоящето на нашия роден град.
Ходил съм на много места, но само тук казвам: „Прибрах се!“

Есето е представено на творческите вечери на Литературния клуб в Тополовград.