Йорданка Кузманова откри обновеното читалище Дружба“ – Харманли

Иван Атанасов
От Иван Атанасов ноември 18, 2005 09:54

Йорданка Кузманова откри обновеното читалище Дружба“ – Харманли

Акценти

  • Вестник „Харманлийски НОВИНИ“, #51/94, 11-17 ноември 2005 г.

Свързани публикации

За именитата Йорданка Кузманова са написани много неща и едва ли е останало нещо неизказано от живота на тази наша изключителна българска актриса. Тя е оставили трайна следа в българския театър, снимаш се е в култови за родната ни кинематография филми, срещала се е с бележити българи и видни личности. Десетилетия наред е еталон за българска актриса, по нея се равняват стотици нейни млади колеги.

Поводът за пристигането й в Харманли е големият български празник – Деня на народните будители. На тази бележита дата от българския календар – I ноември – читалище „Дружба“ отбелязва 135-годишнината от създаването си. И не случайно най-старата просветна институция избра именитата ни съгражданка Йорданка Кузманова да бъде водеща на тържествения концерт по този повод.

Присъствието в града на „нашата Йорданка“, както с гордост харманлийци я наричат. предизвика нашия интерес и ние не пропуснахме възможността да се срещнем с нея и да поговорим за Харманли. родителите й самата нея.

За нас – нейните съграждани най-важното е онова, което я свързва с Харманли – градът, където е прекарала детските си години, и от където. според нея са едни от най-прекрасните и спомени. През всичките ми години. казва тя, за мен са спорили два града – Харманли и София, защото съм родена в София, а тук съм учила.

Бащата на Йорданка – Лю­бомир Кузманов е първият кмет на“ Харманли след 9 септември 1944 година. Спомените й за него са от времето, когато е била на няколко години. Тя самата не може да прецени точно какъв ръководил е бил. но е чувала от други хора след това. че като кмет на града Любомир Кузманов е бил много ентусиазиран и изключително честен. Чак след години тя си дала сметка, че това е изключителна заслуга и чест и голяма отговорност.

„Татко се интересуваше от всички философски течения. което не бе много прието за годините от този период. Бистреше политиката, много четеше и когато отидох в София с него. непрекъснато си разменяхме книги. Сега. когато се разхождам по площад „Славейков“ виждам невероятно много мемоари и биографии на видни политици, но аз ги подминавам и тъга си казвам: ..И да я купя. няма го моя татко, за да му я дам да я прочете“.

И спомените я връщат във времето, когато завършва гимназия. Вместо някой роман, или по-забавно четиво, баща й подарява автобиографията на Kpoпоткин – основателят на анархистичното движение.

За майка си Милица, почетен гражданин на Харманли, казва, че е на 91 години, в добро здраве, енергична, пъргава и умна. „Аз имам честта и гордостта да имам будни и любознателни родители. Майка ми е една от най-образованите учители учителки в Харманли, бих я нарекла балетмайсторът на града. На площада тук в Харманли и в София тя правеше огромни постановки – стоеше на една трибуна и ръководеше един огромен площад от движещи се млади хора.“

За родния си дом с огромна тъга казва: „Откак мама продаде къщата, сърцето ми е изтръгнато. Споменът ми за този дом с изключително болезнен, много често сънувам двора. Боли ме. ко­ото мисля за това. Даже мислех, че нямаше да събера куража да дойда повече в Харманли, но не можах да откажа за този голям празник, защото за мен е чест и уважение да бъда поканена за „Деня на будителя“.

Byйчо й – Петър Петров, е загинал във Втората световна война. Йорданка го слага на първо място като неин духовен учител. „В началото на миналия век едно неуко момче от село е знаело всички издателства в София, които са печатали най-добрата литература. В тази малка библиотечка на ул. „Бенковска“ №60 (където с къщата на Йорданка) имаше книги на всичките философи. Само като прочетеш имената им – Конуфций. Ницше. Макиавели – ти се запаметяват в съзнанието за цял живот. Библиотека на вуйчо бе една малка Александрийска библиотека и това бе моето най- голямо царство. Като малко момиче обичах много да се ровя в нея, наред с катеренето по дърветата, краденето на джанки и други детски лудории, които правихме по това време.

За оформянето й като личност тя си спомня: Има още няколко меша. които са ме формирали и които ще помня до края на живота си: цигулката на татко, репродукциите, които моят мил вуйчо Петър (загинал през Втората световна война) беше закачил на стените: още таблата на старото желязно легло с месинговите топки на баба ми Яна. На тези табла бяха изрисувани езеро, гъста гора и разбира се, самотна лодка. Та до тази табла на мръкнало, гушнала ме преди да заспя, баба ми измисляше приказки. Убедена съм. че такова сладко шушукане се помни много по-дълго от един комикс или поредното „Лека нощ. Деца“, защото в него има гоила прегръдка, смях. човешко общуване.

За най-голям подарък считам татковия – общуването с цигулката. Той ми бе и първият у учител в началото. Неговият девиз: „Всеки ден по малко…и напред!“ стана решаваш за мен през всички последваш години.

Така си е, посетите семенца в първите седем години наистина оформят за цял живот.

Една от чертите, които мисли, че е наследила от своите роднини. е трудолюбието.

титлите „народен артист“, „заслужил артист“, мнението й е: „Трудно ми е да отговоря. От отбелязване на нечие постижение от почит има нужда. През последните 15 години нашето съсловие си намери такива вратички да се отбелязват постиженията. Мисля, че постиженията трябва пожизжнено да се отбелязват, но това да става с титли – не съм убедена. Но еднократно отбелязване на големи постижения – трябва!“

През последните години, признава Йорданка, изпитвам болезнена обич към народните песни, защото, с поделя тя, те са нашите египетски пирамиди, както бе казал някой.

„Изчетох 3 000. за да направя спектакъл от 50 народни песни. Любима ми е ..Притури се планината“.

Единствената засега издадена стихосбирка от Йор­данка Кузманова е посветена на театъра и се нарича ..Реалността, в която“. Вместо с народна мъдрост, както най-често завършва тя в безбройните си интервюта, ще ви предложим нейни размисли за връзката между забраната и българщината.

…Време е да сс побългарим. си мисля аз! И знам как да стане това – чрез забрана! Велико нещо е тя – забраната – знайна е притчата за забранения плод – само в нея е спасението!

Кой не е вкусвал сладостта на забранената книга, на забранената любов. на забранената мелодия… Всичко забранено се превръща в страстно желано и търсено. Затова да се забрани всичко българско! Със закон! Най- напред – имената, после – езикът, после… всичко останало. И тогава из цялата страна ще зацпочнат да се основават тайни антизабранителии комитети зa запазване на българщината. Ще се пръкнат тайно нечувани родолюбиви начинания. Майките тайно ще започнат да кръщават децата си с хубави български имена и ще запяват тайно в панела българска песничка. А в училищата ще се крият по кюшетата. та да тананикат тайно „Тих бял Дунав…“ Тайно ще се създават шифри, явки, нов Левски, нова Вола…

Забрана“ и „тайно“ са ключовите думи за нашето оцеляване…

498620cookie-checkЙорданка Кузманова откри обновеното читалище Дружба“ – Харманли
Иван Атанасов
От Иван Атанасов ноември 18, 2005 09:54
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Leave a Reply

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.