Иван Вълчев е живата история на Харманлийската поща, част 2

Продължава от миналия брой

Георги Николов

Именно за това време разправя, че телефоните в града били цифром и словом 71. Всички служебни и само два частни – единият на началника на пощата, естествено, Стефан Галактионов тогава, а другият бил инсталиран в дома на Марко Грънчев, шофьора на околийския началник – да можел по всяко време да му звъни за колата.

Харманлийските телефони – и служебни и частни – постепенно се множат, а Иван напредва в пощенската йерархия и след стажуване по всички гишета става титулярен чиновник. И той, и останалите пощенски служители са докарани един път в лятна, друг път в зимна униформа, но никак не са закопчани. По думите на бай Иван в харманлийската поща тогава имало най-малко пет контрольори висшисти, някои от тях завършили в чужбина, като контрольорът по приходите на телефонната служба Пачко Николов, щудирал дори във Франция. Сред тия кадри – улегнали и учени хора – череповецът с полувисшето телеграфопощенско образование от София не се чувства до-долу, но не се и надценява. Когато веднъж от управлението в Хасково идват да го калесват за пощенски началник в Харманли, той отказва именно от тези съображения. Бай Иван си знае – партийната линия е едно, човешката и професионална – друго. Все пак преценява, че по според възможностите му на този негов етап е началническото място на пощата в Черепово, родното село, и без колебание го заема за две-три години, докато пак не се завърне в РСС – Харманли.

Това вече е времето, когато харманлийската поща не само е разширила чувствително телефонните си абонати и въобще всички услуги, ами гледа как да се измъкне от теснотията в сградата до Гърбавия мост. Тогава пощенски началник е Васил Иванов и двамата с Иван Вълчев подемат десетгодишна епична борба за построяването на нова поща в Харманли. Търчат до министерството на съобщенията в София, до всякакви инстанции, докато най- сетне през 1968 година се решава новата харманлийска поща да се вдигне не баш в центъра на града, а на края на улица “Баучер”, там където тогава се намира старата къща на възрожденеца Дялко Милковски. Мястото обаче иска да огледа лично министърът на съобщенията Пенчо Кубадински и пристига в Харманли. Около него сноват и тогавашните партийни фактори в града и окръга Недялко Николов, Господин Корцанов, Христо Апостолов, и тогавашният харманлийски кмет Кольо Недялков. Кубадински поглежда ту къщата на Милковски, ту мястото на площада, баш в центъра на града, и отсича: “Ако искате нова поща в Харманли, ей тука й е мястото, ако не, аз поща в Харманли няма да ви строя!” Така с точното си – не само за лов – око Кубадински в крайна сметка става причина в Харманли пощата да е най-подходящото и лично място, което не биха отрекли и от БТК сега.

Само за три години, от 1969-а до 1973-а сградата е построена, но по време на строителството й се срутва част от плочата на петия етаж. Така че харманлийската поща по едно време все пак пада, но само в буквалния смисъл. А и, както разказва бай Иван, след аварията тя била така укрепена от Стройрайона, че сега можела да издържи и земетресение от седма-осма по Рихтер.

Иван Вълчев укрепва пък пощенския колектив, докато го ръководи като началник от 1974 – 1985 г. Всички знаят, че не е спуснат на това място с парашут, макар да го подпира партията – тръгнал е човекът отдолу, минал е през всички пощенски служби и отбира от всичко. По негово време в Харманли се прекарват ония 6500 телефона и 2000 радиоточки. И не само се прекарват, ами и образцово поддържат.

Заедно с 11-те му началнически години бай Иван натрупва в харманлийската поща завидните 42 години стаж. А и стажът му като пенсионер също не е за подценяване -23 години вече. И харманлийци, които така са навикнали с любезността му, и днес като им се развали телефон, търсят него да ходатайства за по-бързото му оправяне. А той самият казва, че цял живот професията му била такава – във всяка къща да влезе и навсякъде добро да направи