Иван Паунов разплаква прототипа на героя си, Мартин Черковски хлипа пред екипа

От Сакарнюз юли 23, 2007 04:32

Акценти

Вестник "Харманлийски НОВИНИ", бр. 28 (231), година V, 20-26 юли 2007г

Свързани публикации

Георги Николов

Колкото да го настроя по-полемично, разправям на епика-чалгаджия, че нещо напоследък тук таме са го емнали за плагиатстване. Той тая дума много не я разбира, но, като научава за какво иде реч, се дръпва. А-а-а, няма такова нещо, ни текстове, ни музика някога съм крал, озадачен е бай Иван. Даже напротив, мене са ме копирали, продължава певецът. Например „Първом, първом като те видях“ Пенка Павлова първом от мене я чу в Харманли. После разправяше, че песента с акордеониста Петко Радев те са я направили, обаче и текстът и музиката си бяха мои. Нещо като не е мое, аз си го казвам. Оная лакърдия за двамата баджанаци авджии, дето на цигулката я карам, винаги съм обяснявал, че е на Стоян Вълков от Белица. Пък „Димо Терфенлията“, дето викаш, че станала ябълката на раздора, кълна се, от баща си Паун я научих. Вярно, поприбавях това-онова и от други, дето я изпълняваха също, ама специално от бай Кудин от Бисер никога не съм я чувал, както пишели вестниците. То бай Кудин може да ми има зъб, щото навремето с кларнетиста Ангел Станков хващахме в Бисер повече сватби от него, кореняка. Обаче той тогава беше взел при себе си Айваз Юсеинов, пък Айваза много чалъмлия беше и отказваше хората.
Аз, като ида някъде, не чакам да ме карат да свиря, сам давам, разкрива кредото си бай Иван. Другите от оркестъра може и да кръшкат, аз – не. После държа много чалгията да върви наред, сватбарските песни са такива – има си за събота, за неделя, за понеделник, не мож ги подхвана една през друга. Примерно песента за бръсненето на зетя да изкараш в неделя, щото тя си е съботна песен, за неделята е отредена друга. Така е, спазвам реда на песните и се ядосвам, кога друг го обърка.
На това място нетърпеливо прекъсвам музиканта и най-лаишки го питам колко песни общо знае. Аз такава сметка не съм водил, ама мога да ти пея и свиря 48 часа без прекъсване, усмихва се бай Иван. Сватбите си също не съм ги броил, много са. Спомням си, когато беше режимът на тока, сватбите по него ги нагласяха. Та тогава в един град в петък съм свирил на сватба, в друг – в събота, в трети – в неделя, както си му е вече адетът. И така всяка седмица беше. Сега сватбите понамаляха, хората нямат пари. Обаче все някой се обажда. Понеже аз и много стари шлагери знам, понякога дори среднощ ме вдигат да свиря я в някой ресторант, я в гаражче някакво, дето се прави на кръчма. По такива места и по тая доба много вървят „Ружи, ружи – бели ружи“, „Тужна неделя“, „Мила мамо, напиши ми!“ и прочие, та пада по някой лев.
Тука може да се вметне, че покрай чалгията пет-шест години бай Иван е пощенски раздавач и цели 24 лета е разсилен в съда. Занятия, достойни за бард като него – да може да си реди песните в свободното време. Инак бай Иван е от Константиново, Симеоновградско. Цигулката хваща заради баща си, Паун Тенев. Първите 20 лева заработва, като още осемгодишен изкарва четири кръшни хора на мегдана в Константиново – по петачка за всяко. Освен с безбройни свирни по сватби, той може да се похвали и с едно първо място като индивидуален изпълнител от „Стамболово – 86-а“, когато е призьор заедно с Тодор Кожухаров и Динка Русева. Има и касета с девет песни, издадена от харманлийското звукозаписно студио „Спектър“. Стопанисва три цигулки, от които едната е манифактурна „Страдивариус“ от 1873-а, изваждана от калъфа само за по-специални случаи. Слухар е, но какво от това, то има ли чалгаджия, който да не слухар?…
След тази негова визитка отново се връщаме на основната тема – епичната песен. Питаш ме дали импровизирам, влиза в стихията си бай Иван. Да, някои неща в песента насосвам на момента, ама само когато моментът е подходящ. Свирнята и текстът повече се променят, когато си интересен, когато те слушат с разплакани очи. Ако не е така, гледаш да прекрачиш някак песента и толкоз. Основният текст е важен, как да не е важен. Нали за мойте авторски текстове насам-натам хората съм обикалял, случката в песента да предам най-вярно. Така за Александър Стамболийски песента съчиних, като разпитвах около лобното му място. И за другите текстове, дето не са мои, пак така постъпвам – гледам до истината да се добера. Знаеш ли например песента за Марин Черковски, партизанина, как я кара Пеню Киндата от Сеймен? Ами че според неговата версия, когато Черковски отиват да го арестуват в селото, черна камионетка сваля там четирсет полицаи и още толкоз тайни агенти. Хайде холан, съм си викал, че туй не камионетка, ами цял влак трябва да е било. В моя вариант такива чак преувеличения и измишльотини няма.
Обаче в него има такава шумкарска пикантерия, че едва не прихвам, докато Иван Паунов реди съвсем сериозно пред мен неговия „Марин Черковски“. Та според тая версия значи, излиза, че през цялото време, докато го търсят, героят се спотайва не къде да е, а в землянка на селските гробища. Е, викам си, за такъв баш алюзорен епичен детайл и самият Омир не би могъл да се сети.
Междувременно става ясно, че тая сага бай Иван я изкарал на една сватба пред самия Черковски и сие Чочоолу. Твърд човек беше Черковски, личеше си. Държа, държа, държа, ама, като стигнах до онова място, дето измъчват жена му и сина му Андончо Маринов в полицията, за да го издадат, не издържа и се разхлипа. Чочоолу по запази хладнокръвие. Аз на него много пъти съм му пял, ама той така не се разчувстваше, тепегьоз си беше.
Понякога епиката се разгръща направо на живо пред очите на певеца, както научавам от друг негов разказ. Веднъж, като свирехме на една сватба в Бисер, бабата на младоженеца издъхна посред хорото. Затича се да го закичи момчето и пред него падна, та се не вдигна. После разбрахме, че жената притеснена била много, дето дядото, емигрант в Америка, не може и той на внука си да се израдва. Тогаз незабавно прибрахме инструментите, влязохме в къщата само да хапнем и това беше – от сватба на погребение. Не че не може от туй да излезе песен, ама аз гледам по едрите неща.
Когато след тая история бай Иван захваща оная за Янко полковника, усещам, че нашият разговор и той към епичност клони. Затова избързвам с въпроса коя песен най му лежи на сърцето. Тази за малката Милка, как остава сираче и така нататък, отговаря вкратце епикът. Много малко хора могат да издържат да не заплачат на тая песен, това да не е „Радка пиратка“. Да разплачеш хората, да ги стиснеш за гърлата с думите и мелодията – туй е майсторлъкът и истината на свирнята. Но не е само това, има и нещо друго. Аз като пея, пея така, че сам да си се харесам, това ми е най-тънката струна…

Оркестърът да свири

Отдавна не съм виждал барда бай Иван Паунов, но често се сещам за него, откакто започнах да списвам тая пета страница на вестника. Получи се така, че пиша, пиша за тоя или оня и току попадна на музикант. Започнах с гайдаря Христо Шопов, после след няколко очерка се натъкнах на гъдуларя Руси, който се оказа музикалният гуру на Теодосий Спасов в училището в Котел. Както исках да пиша за акордеониста Мишо Александров, пък той се назлъндисваше, за да не проваля страницата, буквално изтичах до сергията с аудиокасети и дискове на маестрото Георги Цветков – да ми разкаже нещо за музикантските си години и ей така между другото за него се получи един от най-добрите ми очерци. След клавира на група „Гард“и днешен диригент на духовия оркестър вече търсех да възпея рок легендата на цяло Xарманли – Петър Дичев, с когото имах принципна уговорка за интервю, но се оказа, че той драснал към морето. Тогава се сетих за едно мое старо писание за Димитър Симеонов – Барбата като корабен музикант под датски флаг. Препрочетох го и установих, че не е мръднало, а и Барбата отново надуваше саксофона по палубите на ония датски фериботи, така че развяхме флага им във вестника.
За цигуларя бай Кудин от село Бисер също бях писал преди време по разкази за чалгаджията на сина му Павел Павлов, сега кмет на Бисер. По 9 май той ми донесе фронтови спомен на баща си – докато го обработвах и подготвях за публикуване, си рекох, че по-нататък мога да пусна и старата версия за бай Кудин като за сватбарския Паганини на Южна България.
Изобщо започнах да забелязвам, че, пишейки за тоя или оня музикант, като че ли съставям нещо като оркестър, нещо като сборник с музикантски жития и истории. Взех даже да се блазня някой ден книжка пак да издам с тия мои очерци, ама тоя път по-тематично определена – за музиката и музикантите. И заглавие някакво за тая книга взе да ми се мержелее – например „И оркестърът да свири“ или нещо такова.
Но като ще свири тоя мой книжен оркестър, може ли да свири без барда бай Иван Паунов, титанът на епичната песен, класикът й? Не може да мине без неговата протяжна свирня и приказка една такава моя бъдеща книга – при положение още, че в тоя странен оркестър лъка по струните на цигулката вече плъзга бай Кудин.
Та затова сега тук публикувам един свой стар материал за епика Иван Паунов, писан за него още преди 2000-а година и по-късно поместен в другата ми книга „Срещи от първия вид“.