Човек с бял кичур създаде битовия оркестър към ансамбъл „Хорищенци“

През 1980 година в Харманли идва млад мъж, който се заема със задачата да направи битов оркестър в града. Справя се блестящо но настъпва период, в който културата не е сред приоритетите на държавата. Той и такива творци като него стават бреме и се отдръпват от сцената.

Името на този човек е Иван Костов, свири професионално
на гайда

и когато пристига в Града на Белоногата е на 24 години. Има бял кичур на косата, а местното партийно ръководство иска от него да създаде оркестър към ансамбъл „Хорищенци“.
Първата си среща с тези хора Иван Костов описва така: „Аз бях в Широка лъка, разбрали за мен от жена ми Катя, която е от Харманли. Извикаха ме на предварителен разговор на третия етаж на Партийния дом. Там бяха Павел Атанасов, Петър Арнаудов, Желязко Станковски и ми казаха, че искат да дойда в Харманли. Обясних им, че имам семейство с малко дете, а те ми отговориха, че строели блок на Вълкин Георги (известно място в Харманли), до есента щял бъде готов и ще мога да се настаня там. Обещаха 200 лева заплата, жена ми да бъде назначена като помощник – диригент и да пее в хора.“
Като за начало го назначават за директор на Профсъюзния дом на културата към фабрика „Маргарит Гогов“. Там няма никаква работа. Искал да научи да свири на гайда Донко Трендафилов, който пък е завеждал спортната част на фабриката, но не успял.
След като Неделчо Стефанов – Шонето освободил щат в читалище „Дружба“, Иван заел неговото място.
В Културния дом заварил 7 – 8 музиканта, потърсил още няколко и започнали репетиции. Никой от тях не знаел ноти, само Михаил Баев, Иван Стойчев и Стоянка имали музикално образование.

Творческата работа започнала, но заплатата не била според обещаната.

Още на първия месец отишъл при Павел Атанасов (втори секретар на общинския комитет на БКП – Харманли) и му казал: „Дойдох като музикант, обещахте ми заплата около 200 лева и жилище, а такова нямам. Живея в апартамент под наем, а щата ми е 150 лева. Не мога да издържам с тази заплата, в Широка лъка бях устроен много добре.“
След една година тя станала 190 лева, но жилищния му проблем не бил решен.
По това време в Харманли е имало Преглед на музикалното изкуство и на него дошли 7 композитора. На среща на вилата на съвета пред партийните другари казали само суперлативи за оркестъра и за диригента. На другия ден кметът Евтим Николов го извикал и му дал ключ за жилище.
Когато започват усилени репетиции, диригент на битовия хор е Руси Шишманов, който го ръководи на професионално ниво. Иван Костов също не му отстъпва и двамата един друг се нахъсват.
В същото време в читалището свири и група „Славяни“.
Един от оркестрантите, Жельо Желев си спомня: “Много прецизен беше и държеше на качеството. 50 пъти сме повтаряли произведение, докато не го изсвирим както той иска и трябва.“
Репертоарът на битовия оркестър е от всички фолклорни области на България, но акцентът е тракийския фолклор и музика от харманлийския край. Лиляна Памукова, бивш диригент на битовия хор им предложила и песни от Беломорска Тракия.
„В началото, при репетициите отивах при всеки музикант поотделно с гайдата и му свирих неговата партия, докато я научи. Къртовски труд. Докато стигна до контрабаса, първия забравил какво съм му свирил.

В оркестъра бяха Михаил Баев, Иван Карапачов и Стоянка Янкова – кавали. На гъдулки свиреха Иван Господинов, Иван Стойчев, братята Георги и Иван Петров и бащата – Господин Петров, Недялко Кръстев. Имаше тамбура, на контрабаса бе Георги Неделчев – Жането. Свириха още Емил Михов, Велин Воденичаров – Чикагото, Делчо Божков, Жельо Желев, Христо Леков, Иван Чакъров, след това дойде Тончо Тонев. Музикантите ги водиха по предприятия на заплати от по 110 – 120 лева месечно.

Всеки ден от 2 до 4 часа имаше и солфеж.
Две години ги учих, като от началото свирихме по-лесни неща,“ споделя Иван.
Друг музикант, Христо Христов си разказва: „Костов ме викна да свиря с акордеона в оркестъра. Останал без тамбуристи и трябваше да прави пируети за да запази състава. Репетираме с оркестъра, а аз трябваше да изсвиря 32 такта. Това, дето ме караше да свиря, ми се видя елементарно, викам си аз мога да правя по сложни неща, направо да хвъркам. Той казва, „това не е така“, аз пак свиря каквото искам, нагоре – надолу по клавиатурата, но нищо не става и се принудих да правя каквото ми каза.“

През 1983 година в операта в София се провежда „Панорама на танцовото изкуство“

и там участват за първи път на такова високо ниво. Иван си спомня: „Бяхме ние и Капанския оркестър от Разград. На другия ден имаше разбор и се говореха само суперлативи за нашия оркестър. Това ни даде още повече кураж да продължим нагоре.“
След това участват на VI Републикански фестивал в Хасково, за което ръководителят разказва: „Толкова ги бях надъхал, че бяха намазали лъковете с много колофон и се вдигна една пушилка на сцената. Там се представихме много добре и съвсем заслужено хората ни оцениха. Класираха ни за Плевен, където се събираха състави от цялата страна.“

Музикантът Жельо Желев си спомня: „В Плевен на фестивала, композиторът Николай Кауфман остана възхитен от изпълненията на „Мамо харижи ми“ на Жеко Ангелов. Когато я изсвирихме, имаше две минути мълчание в залата и след това ръкопляскания.“

В Плевен получават най-голямата награда, стават представителен оркестър, каквото са още няколко състава в България.
„За това ме наградиха с плакет, грамота и 300 лева. Желязото и хартията ми ги дадоха, а парите останаха в читалището”, спомня ги гайдаря.
През цялото си съществуване на оркестъра не е имало концерт, на който да повтарят репертоар, в оркестровата част. Винаги се явяват с ново произведение. Участват на всяко събитие в града. Имат и камерен състав от 5 музиканти и 4 танцьори, нещо като група за бързо реагиране. С него ходят на представления по селата.
В чужбина пътували с танцовия състав и с градския хор.
Към края са имали репертоар от 130 произведения, с танцовия състав, с хора и със солисти.
Част от тях са композирани от диригента Костов.

Музикантът Жеко Ангелов разказва: В „Спектър студио“ записахме албума на Иван Костов „Съдба“ . Ванката Стоянов – Аптеката, направи ангажимента, свири и Ангел Жеков. В албума авторът пресъздава своята съдба. Като свръшихме записа Иван остави гайдата и се разплака“.

Хореографът Вели Велев с тази музика направи етно танц „Съдба“

Битовият оркестър просъществува 17 години, до 1998.

„Тогава напуснах и заминах за Гърция. Отидох там, защото ме направиха на половин щат, а хората от администрацията в читалището бяха на цял. Аз им казах, „ние, макар и музиканти, можем да вършим и друга работа, като реквизитор, домакин или касиер. Но тази хора от администрацията не могат да вършат нашата работа. Затова в читалището трябва да има музиканти, и те трябва да бъдат задържани. Не ме послушаха.“
Иван заминава за Гърция, където работи 20 години. Отначало е бил товарач, свирил на улицата. По-късно участва в гръцки танцов състав, в детски театър и преподава на ученици. Някои от тях вече са преподаватели и свирят като него за което непрекъснато му благодарят.

Снимка: Архив читалище “Дружба” – Харманли