150 години Читалище „Дружба – 1870” – Харманли – II и III част

Допълнение към книгата “135 т. Читалище “Дружба – 1870”- Харманли

Оказа се, че Читалището като обществен продукт, е много жилава чисто народна институция, появила се в края на Българското Възраждане, която съществува и до днес. Ето ги вече 150 години откакто интелигентни и оптимистични в своите пориви млади харманлийци създадоха едно ново духовно средище, което пръска светлина и топлина, за да сгрее измръзналата робска душа. През 2005 г. чествахме 135-годишнината, а тази /2020 г./ се навършват 150 години от неговото начало. За тези години много неща се промениха, но Читалището остана и е все така необходимо.
Нека пребъде!

Впрочем, проблемът с материалната база на читалището е бил винаги в дневния ред на обществеността. И трябваше да минат почти сто години, за да намери той своето решение. И въпреки удобствата и новите по – съвременни условия се оказа, че базата не е достатъчна, та се наложи библиотеката и целият книжен фонд да бъдат преместени в сградата на новопостроения Център за култура – едно мъдро решение на общинските власти.
И така полека – лека, в рамките на един век, с усилията на няколко поколения наши съграждани, които бяха приели читалищното дело като своя изстрадана необходимост, с постоянство и упорито настояване, с похватите на добрия тон, който е целял постигане на съпричастност и единомислие са работили неуморно, за да се намери изход от всяка ситуация. И в повечето случаи са успявали. Ще припомня само два случая от историята на читалището: единият, за който вече споменах, е преместването на библиотеката и вторият, когато през 1938 година общинските власти са взели решение да превърнат физкултурния салон на училище „Иван Вазов“ в киносалон – много необходим за тези години.
Ще ми се да посоча проявите на благородство и на духовна щедрост, които читалищният дом възпитава и превръща в нравствен критерий за всички – за тези, които правят изкуство и за тези, които търсят вълшебния свят на възвишеното.

Една прекрасна симбиоза, необятна като човешкия дух!

Примери има много. Ако се разровят аналите на читалището ще се натъкнем на удивителното постоянство, с което УС е търсил и намирал винаги актуалните проблеми на Деня и желанието му на всяка цена да се вземе правилното за момента решение. Това се е случвало дори и тогава, когато Светът се е гърчел в ужасите на Големите войни и други много по – делнични въпроси, свързани с тяхното оцеляване, са вълнували хората. Не знам дали това е израз на щраусовия синдром, или обреченост на едно много човешко дело, пленително с обаянието си в името на доброто.
Та ето в този сблъсък на цивилизации, на върховно човешко противопоставяне, читалищните дейци продължават своята мисия: неотменна и всепоглъщаща. Не е ли това всеотдайност, не е ли своеобразно видимо загърбване на планетарните проблеми на света в името на онова малко скъпоценно зрънце в хаоса на световната плява?

Като че ли остава извън вниманието на обществото дейността на
читалището, особено в 30-те години на двадесети век, свързана с издигане на образователното равнище на населението. Знаем в какво оскъдица е тънело медийното пространство. Липсвала е информация по важните политически, икономически и социалните въпроси. Тогава е заработил с пълна сила този своеобразен народен университет, при който хората са получавали знания, свързани с тяхното ежедневие. Особено полезни са били сказките, отговарящи на интересите на хората от тукашния земеделски район – пашкулопроизводство, тютюнопроизводство, защитата на растенията и животните от болести – все неща, с които жителите на града са живеели всекидневно. А ролята на УС е била да намери подходящи лектори и с помощта на Върховния читалищен съвет да ги осигури за нуждите на хората. Няма да навлизам в подробности, които съпътстват посрещането на гостуващите лектори, настаняването им, осигуряване на подходяща зала – все въпроси, които УС е трябвало да реши в ход, без да разполага с щатни длъжности за целта. Сигурно е било много трудно, пък за сметка на това, носещо удовлетворение. Цялата дейност на читалището е била и сега е такава – добра воля и много любов. Затова и толкова често употребяваните думи са тези, които носят благороден заряд и благодарност.
В това е смисълът на читалищната дейност, продукт на човешките потребности за нови знания, за изява пред другите – просто, човешки – като разчита на таланта и възможностите си без високомерие, суета и подражателство в името но изкуството. Остава да разсъждаваме това ново явление в живота на хората спонтанна приумица ли е, или е дълбоко закодирано в творческия потенциал на народа ни. Сигурно е второто! То е като реката, която, за да стане голяма и пълноводна, получава допълнителна сила и енергия от малките поточета, повечето от които са безименни, но верни. Така е и с човешкото общество, което е търсило брод в тъмните години на робството – всяка идея, всяко хрумване и опит да разчупи тъжното елегично смълчано време, което се е закодирало в съзнанието на поколенията – да взриви тишината и духовната пустота на времето.

И да се роди нещо ново, трайно и непреходно – Българското читалище.

Дори и днес, в условията на новите времена, когато идват нови поколения, които носят в себе си ново светоусещане, а и нравите са вече други, друга е и средата, възможностите на хората са с други измерения, необходимостта от читалището обаче остава и свети като диамант в короната на Българското време. Това е така, защото то заменя ежедневните, понякога доста скучни и еднообразни контакти, с нещо друго по – красиво, наметнато с духовен плащ, под който живеят личности и творци с друг сърдечен ритъм. В читалището е сцената, която разделя сивотата на Деня с нещо по – вълнуващо и емоционално. Това е изявата, която изтръгва човека от множеството, за да го превърне в духовна личност, с други координати, която дарява красота и любов. Такъв е и вечният човешки стремеж за усъвършенстване, за който няма и не може да има нищо друго, освен възхищение, радост и удовлетворение.

Пробуждане е ключовата дума, която определя мястото на Читалището

в пресечната точка на обществените потребности. Никак не е случайна и появата му в точното време. Не са изпълнени с фалшив патос и изречените думи за Българския Ренесанс, който не е само отзвук на европейското Възраждане. Просто семената, хвърлени от Сеяча, са намерили благодатна обработена почва и са покълнали, готови да дадат плод. Трябвало е да минат векове за тази жътва. Започва танцът на обмислената стъпка, който разрушава тежките зидове на робството, за да грейне ярко небесното светило. Имало е облаци, грозящи да затъмнят народната радост, но ветровете на възторга са ги прокудили. И идва времето на пробуждането. Това е Денят, в който човекът разпознава окончателно своята принадлежност към род и Родина, когато се възражда копнежът му към свободата, когато търси и намира своето изконно място в семейството на възродена и образована Европа.
Ето ги трите опорни точки на Просветлението: Църквата – постаментът на вярата и християнската идентичност, Школото – мястото, където се разбулват тайните за света и човешкото битие и Читалището – универсалният фундамент за развитие на таланти.
Осмислил и осъзнал своя живот, робът разтваря своята душа като непрочетена страница, в която се разказва за чутовни подвизи, пословично търпение и надежда. И му посочва къде е неговото точно място. И тогава калпакът, потурите и антерийката стават символ на нова възвишена и уникална естетика, а не скапани робски одежди.
И ако в тези неизбежни духовни и физически конфликти се наложи човекът да загуби своя живот, той се превръща в пример и светлина за другите – те го знаят, те го почитат и синовно се прекланят пред неговия живот.
Това е Читалището, такава е и неговата неизвървяна мисия – да носи радост и упование на всеки. Това е едно тайнство, забулено в символи.
Създадено от човека, с божествена промисъл!

Читалището е живо, когато в него кипи живот, когато има непрекъснато движение, когато се усеща творческия пулс от динамиката на хората в него, когато отвън се чуват гласовете на певците и тропота на танцьорите или когато омайващата тишина в залите на библиотеката завладява с пулсации от знание и мъдрост всеки, който надникне зад дверите на тази духовна хранителница.
Нямам ясна представа как технологиите и новият тип светоусещане на основата на сегашните реалности ще променят човека и обществото, но съм сигурен, че огънят на творческия дух ще грее и осветява пътя, по който трябва да вървим и че на пиедистала на времето ще е Човекът, за който няма миг спокойствие.
Понякога откривателският дух в него е по-силен от самия живот!
Ако този дух е подкрепен с талант и естетически възможности, човекът се превръща в безценен природен дар. Съкровище!
Всеки колектив в читалището по традиция си има свое ръководство, а тази традиция е продукт на многовековния човешки опит. Знае се, че там, където има много хора, един от тях се превръща в лидер, който е наясно какво и как трябва да се прави. И в художествените колективи е същото – всяка микроединица има свой водач, по който се равняват всички останали. И колкото ръководителят е по- добър – с повече знания, с повече опит, високи амбиции и по-добър изпълнител, тогава и резултатите са по-високи, доближавайки се до съвършенството, което е недостижимо, защото то започва да граничи с божественото. Така се е случило с Икар. Ръководителите обикновено са двама или трима /триумвират/. Тази стратегическа ръководна единица, погледната отстрани прилича на пирамида, върхът на която е главният ръководител – той задава стратегията и целите, към които трябва да се върви. Тези редове са за онези, които таят в себе си подобни скрити амбиции – да анализират себе си и своите възможности и тогава да се впуснат в начинанието. Нека знаят!
И колкото по-високи оценки обществото поставя на колективите е по-добре за всички. Не може да се отрече, че в една самодейна институция не е възможно да има движение само напред и нагоре. Няма такова нещо, създадено от човека, което да не познава възторга на славата и унинието от срива. Това вълнообразно движение всъщност дава възможност на човека да погледне на своето творение от различен ракурс, да види висотите и пада, да избистри взора си, да се освободи от излишните съмнения и да продължи напред.
Време е вече да проверим и степента на жизненост на тази уникална духовна институция – Харманлийското Читалище.

Музикална дейност

Когато заговорим за музикалното дело в града, което се появява от недрата на новообразуваното читалище през 19 век, първосигнално приемаме колективния образ на хор “Славей“, чието проявление е своеобразна еманация на хоровото школувано пеене в града, такова, каквото не е съществувало до тогава по нашите земи. Тази музика не е антипод на българската народна песен и музика, а само обогатява полифоничното звучене в този духовен ареал, обогатява го с нови форми и фрази, които идват от другаде, от други земи и народи. Тази друга музика разчупва стереотипите и прокарва просеки във вековната гора на мълчанието към други народи, към други култури, към един нов свят, непознат и бленуван.

През 1896 г. съвсем неслучайно се появява първообразът на хор „Славей“

под диригентството на Т. К. Шишманов. В случая всяка от написаните тук думи носи в себе си голяма доза условност, защото в тези далечни години нито едно нещо, което характеризира днешната представа за такава формация, го е имало тогава. И въпреки всичко имало е ентусиазъм, усещането, че чрез тази нова форма на общуване и съпричастност младите хора разчупват старите стереотипи и създават друга представа за света около себе си. А това не е било нито лесно, нито е станало бързо. Няма документи за този изстрадан процес, но едно е ясно: много години съзидание, за да се премахне патината, която е покривала лика на благородния метал. Знаели ли са тези тогава млади и непокварени хора, че полагат началото на нещо, чиито граници и нова хармония превръщат палитрата на дотогавашния им живот в многоцветна и вълнуваща епопея?
Съдба на мисионери, лишени от пороците на новите времена!
И това е само началото. От скромна певческа църковна група те, с много усилия и настоятелност, постепенно се превръщат в еталон за дълголетие.
30-те години на миналия век е много плодотворен за хор „Славей“ благодарение на висококвалифицираните и амбициозни диригенти, повечето от които са назначени за капелмайстори във Военното поделение. Имената им са всеизвестни: Гъдю Гъдев, Петко Чавдаров, Димитър Беребенко, Камен Луков и, разбира се, нашият съгражданин Стефан Льондев. Тогава се правят първите опити хорът да излезе от познатия им коловоз като включат в него откъси или цели постановки от световното оперно изкуство. Каква дързост и какво безумно благородство!
70-те и 80-те години на 20 век са много трудни за хор „Славей“, макар че включва в състава си свободните по дух и изява прекрасни изпълнители от тогавашната мъжка бохема: Любомир Василев, Васил Мидов, Петко Гогов, Иван Петров, Златко Коларов, Тончо Бояджиев, Г.Братанов и още.
Никак не ми се иска да се прояви макар и малка нотка на обида и разочарование от жените, дългогодишни участнички в състава на хора. Те не заслужават това заради своята пословична акуратност и отдаденост на каузата.

В началото на 90-те години читалището преживя
своя апокалипсис

заради промените, които бяха наложени на обществото. И тогава, сякаш от нищото, като птица феникс, се прояви другото лице на хора. В основата на тази нова оптимистична събитийност в делничните дни и изяви на хора стоеше Генчо Дончев, който се превърна в лидер на художествената формация, в неин вдъхновител с нови дръзновени идеи, безрезервно отдаден на хоровото пеене и на изкуството. Истински първопроходник, обаятелен човек и с подчертан организаторски талант. Цяло чудо за нашия град!
Хорът се съживи след дългата летаргия, заживя като едно голямо и задружно семейство с общи цели и идеи, които бяха в основата на този подем.
Мечтите на Генчо Дончев и неговите приятели и съратници ставаха все по – обемни, понякога сякаш прехвърляха границите на разумното и моментните възможности, но въпреки всичко те продължаваха да мечтаят, за да покажат колко са, всъщност, големи.
Генчо Дончев доказа на себе си и на другите каква важна роля играе личността в историческите процеси и защо имената на такива хора остават непокътнати във времето. Впрочем, това е отколешен спор, при който различните страни в него имат ярки политически и идеологически краски и различия. Спорът продължава, но този, който има сили, идеи и воля, успява, прокарвайки нова пъртина, където слабите и смирените не смеят да минат без водач. Няма място за упреци! Обикновеният човек така е устроен, че пред него задължително трябва да има водач, за да може да преодолее поредния емоционален разлом. И тогава той се превръща в нещо друго – с повече сили, с по-висока мотивация, за когото доскорошните непреодолими препятствия са вече минало.
Такава е ролята и мисията на лидера.
Не отричам и ролята на масите.
Време е да се заемем с конкретиката. Какви са промените от последните три десетилетия в хор „Славей“, спомогнали за неговото възраждане, което пък е предпоставка за по-дълбокото проникване в безконечния свят на музиката? Свят, по-голям и по-вълнуващ от самата планета. Кое даде самочувствие и сили на диригенти, изпълнители и организатори да се впуснат в дебрите на това вълшебно човешко творение без страх от „по-големите“ възможности на другите – исторически, социални и финансови – и да премерят своя емоционален и естетически ръст с представителите на други народи и континенти? Жаждата за изява, гъделичкащото желание да премерят духовен ръст с другите, с преодоляването на синдрома на малкия народ и малкия град, макар че се гордеем с природните певчески и гласови възможности на българина.
Родина на Орфей сме все пак…

Оказа се, че Читалището като обществен продукт, е много жилава чисто народна институция, появила се в края на Българското Възраждане, която съществува и до днес. Ето ги вече 150 години откакто интелигентни и оптимистични в своите пориви млади харманлийци създадоха едно ново духовно средище, което пръска светлина и топлина, за да сгрее измръзналата робска душа. През 2005 г. чествахме 135 годишнината, а тази /2020 г./ се навършват 150 години от неговото начало. За тези години много неща се промениха, но Читалището остана и е все така необходимо.
Нека пребъде!
Първа част