150 години Читалище „Дружба – 1870” – Харманли – I част

Акценти

• Вестник "Сакарнюз", # 31/915 година XVII, 7-13 август 2020 г. Излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Симеоновград, Любимец, Свиленград, Ивайловград, Маджарово

Свързани публикации

• Доброволецът Божинов: „Не очаквах, че е толкова трудно на медиците, те са герои!“ 0 19.май
• Най-малките общини са с най-богати кметове 0 04.сеп.
• „МЕСТНА ИНИЦИАТИВНА ГРУПА – ЛЮБИМЕЦ – ИВАЙЛОВГРАД” обявява прием на проектни предложения по четвърти краен срок за кандидатстване по процедура за подбор с код в ИСУН 2020 0 20.сеп.

Допълнение към книгата „135 т. Читалище „Дружба – 1870“- Харманли

Оказа се, че Читалището като обществен продукт, е много жилава чисто народна институция, появила се в края на Българското Възраждане, която съществува и до днес. Ето ги вече 150 години откакто интелигентни и оптимистични в своите пориви млади харманлийци създадоха едно ново духовно средище, което пръска светлина и топлина, за да сгрее измръзналата робска душа. През 2005 г. чествахме 135-годишнината, а тази /2020 г./ се навършват 150 години от неговото начало. За тези години много неща се промениха, но Читалището остана и е все така необходимо.
Нека пребъде!

След обществено-икономическите промени в последните години въпреки нихилизма, въпреки очевидното неглижиране на проблемите в читалището от страна на държавата, то оцеля. Оцеля, защото корените му са здрави, те черпят енергия и сокове от народния организъм, а него го има и ще го има. Има и нещо друго – това са хората, които, въпреки голямото напрежение, въпреки несгодите и недодялания плурализъм, продължаваха своята мисия – да поддържат духовния строй в човешката душа, без който тя можеше да се разпадне, защото нямаше нужната опора в духовното пространство.
Стойностните хора, доказали се във времето, бяха буквално изметени от духовната обител на града, политическите страсти избуяха до такава степен, че заплашиха устоите на граденото с десетилетия. Появиха се нови личности с невинаги обосновани претенции, които до тогава не бяха пристъпвали прага на храма, да сочат с пръст и да раздават „справедливост“. Чужд им беше недоимъкът в читалището, чужда им беше болката на хората като гледат как линее духовната шевица на града.
И после всичко утихна.

Нищо не беше на мястото си, а идваше време за градеж.

И най-важното – огънят не беше загаснал напълно, значи имаше още топлина в него, която беше съдбовно нужна, която беше нужна на всички – и на тези, чиито творчески път мина в залите за репетиции и на сцената, и на другите, които тепърва започваха да утъпкват тревата по своята пътека.
Странно същество е самодеецът. Той е изпълнен с духовна щедрост, него не го вълнуват материалните проблеми или те не са на първо място в неговите житейски приоритети, щом влезе в Читалищния дом. За него най-значимото си остават радостта и удоволствието от това, което прави. Това е неговото вдъхновение и духовно пречистване. Стигат му сълзите в очите на неговите зрители и слушатели, нестихващите аплодисменти, дълбокото вълнение и възторг. Самодеецът е отдаден безусловно на изкуството, което прави на сцената, в името на изящното и неповторимото. Това е един друг свят – по-чист и по-привлекателен, затова и много от тях /самодейците/, които са приключили с трудовата си дейност, продължават да участват активно в живота на колективите.
Неотменно и неотлъчно, докато могат!
Но трудът и усилията им не останаха незабелязани, получиха дълбокото уважение на своите съграждани. Самодейците се превърнаха в лидери на духовното поприще. С труда и майсторството си те издигнаха духовния престиж на страната и народа ни на нова висота. Доказаха на себе си и на другите, че тук, на Балканите, живее и твори един талантлив народ, който подава ръка за приятелство. Такава е волята му, такова е и духовното му послание.
Самодеецът е в основата на читалищния дом, без него той не би могъл да съществува, но той не само не съществува самоцелно, а реагира адекватно на новите форми и изразните им средства, които вълнуват хората.

Такъв е характерът на читалището, отворено е за всички,

които имат какво да кажат и покажат без въздесъщата комерсиалност. С една дума читалището не е консервативна форма в живота на хората, а то не може и да бъде такова, защото в основата си носи народния гений, който е безначален и безкраен като самия живот.
И така началото на Читалището в Харманли, както вече бях отбелязал, е 1870 г. От тази година са и първите дописки в Цариградските вестници /тогава още не е имало разбирането да се водят протоколи за всяка сбирка и събитие или да се води летописна книга, която, според мене, е огледалото за дейността на читалището/.
Впрочем, сега е почти същата ситуация – незнание или немара е това, или отсъствие на цял комплекс от качества, които са свързани с потенциала на кадрите, заели се с тази нелека задача в областта на духовното, което, както добре знаем, е по – обемната половина от цялостното развитие на човека. И тука идваме до проблема за хармоничното развитие на всеки индивид поотделно. Не случайно още древните римляни, които са издигнали в култ физическия и духовния статус на човека, са заявили: „Здрав дух в здраво тяло“. И ако това не е празнословие, а то не е, за нас остава простата задача – да мотивираме ежедневното си поведение така, че крайният резултат да е удовлетворяващ. На никого не са необходими само група релефни мускули, необходима е и духовна подплата. В това се крие истинската естетика, това са търсили Ренесансовите творци.
Като стана дума за кадрите в читалището, без които не може, ми се иска да посоча изискванията от страна на обществото към тях. Те трябва да са преди всичко високо образовани и интелигентни хора, да са максималисти във всичко – и това, което те правят, и това, което са възложили като задача на другите. Само тогава ще има качество и желаното доближаване до истинския професионализъм.

Не може лековато, само с едно махване на ръка да се отчита определено събитие,

без да се държи сметка за качеството и пропуснатите възможности. Да са точни и всеотдайни, да са неспокойни както за това, което са започнали, така и за онова, което предстои, да са обладани от творчески патос и нестихващ възрожденски дух.
И тука идва мястото и ролята на колективния ръководен орган – Читалищното Настоятелство, което трябва да е естествен регулатор, стимулиращ цялостната дейност на читалището.

При подбора на членовете на Настоятелството трябва да се изхожда от тяхната личностна характеристика, която да включва: мъдрост, опит, интелигентност и всеотдайност. Читалищната дейност и неговите проблеми да са водещи в работата им. Има такива примери в историята на нашето читалище, те са всеизвестни и затова няма да ги посочвам сега.
Изобщо работата на читалището не може и не бива да се стовари само върху плещите на тези, които работят в него. Това е задължение на цялото общество, на държавните и обществените органи. Колкото те и обществото са по – резонантни в тази посока, толкова по – богата и качествена ще е работата на читалището, ще се възстанови позагубената духовност, която като аура осветяваше облика на нашия град. Това е смисълът на работата в Читалището, такава е и неговата мисия.
И така в онези далечни години, осветени от ярките пулсации на Българското Възраждане, робът, осъзнал своето място в делника и празника на изтерзания български народ, решава да промени даденостите в света, където до сега е битувал, да преодолее наложеното му от други хора безкрайно и тъжно ежедневие и да наложи на мирозданието своята идентичност – ярка и неповторима, с дълбоки и жизнени корени още от древността. Но, за да изкристализира този нов образ, за да придобие по – дълбока и ярка релефност, на народа са му необходими духовни опори, които да осигурят стабилност, непоклатимост и перспектива във времето. Църквата вече е построена, училището, в което децата учат на български език, отдавна работи „на ползу роду“. Липсващата брънка в тази верига е мястото, където младите, интелигентните и талантливите хора ще могат да четат нови книги и вестници, ще разговарят и спорят свободно като изложат позициите си по всички въпроси на епохата. Така се ражда Читалището. Едва ли тогава харманлийци са си представяли какво начинание са започнали, дълбоко демократично по своята същност, близко до всеки, и какъв образ ще придобие то по-късно в годините. И понеже то е отворено за всички постепенно в него намират възможност за изява много таланти – певци, музиканти, театрали и т.н. Много по-късно се появяват на сцената народното хорово пеене, сценичните народни танци и още, и още…
Но народният гений, намерил благоприятна почва, се е разгърнал и съвсем скоро мястото за четене, разговори, спорове и сказки ще отеснее и ще се търсят нови места, където да продължи това родолюбиво дело.
А и потокът от хора, желаещи да се включат в дейността на Народния дом, не секва. Какво по-добро място за изява има от читалището?

Продължава в следващия брой