„Миналото има вампирски особености, то се храни от забравата“

Александър Андреевq от „Дойче веле“

Писателят Георги Господинов обяснява защо толкова много българи симпатизират на Путин и изпитват носталгия по отминалото време

По времето на НРБ българите живееха само с вярата в “светлото бъдеще” и не се интересуваха от сивото си мрачно, скучно и несвободно настояще. Тогава те не си почистваха нито двора, нито тротоара пред вкъщи. Не го правят и сега. Но днес са изпаднали в другата крайност – живеят само с митове за миналото. Съгласен ли си с мен?
Не мога да кажа, че всички са живели по този начин, но истината е, че грижата за сегашното, грижата за градината на сегашното, за стаята на сегашното никога не е била на ниво и на преден план. Това винаги се случва във времена, когато сегашното е тревожно, когато сегашното е неуютно и имаш две посоки – или напред, или назад. Идеологията на социализма беше избрала “напред”.
Всъщност за нея миналото беше зачеркнато, опасно в някаква степен, тя не искаше да работи с него. Както казваха теоретиците на комунизма: “Нова е звездата на комунизма и няма нищо преди него”. Така че ние по времето на комунизма бяхме някак си “оперирани от минало”, бяхме заставени да загърбим миналото. И може би това също има отношение към днешното връщане към него, защото преди то беше забранено. Ние живеехме със забранено минало и неосъществено бъдеще.

Това минало в момента се идеализира. Във всички исторически конфликти и войни България винаги е била на правилната страна, пораженията били резултат от нечие коварство, българите винаги са били добри, вършели са всичко както трябва, а всички съседи са лоши… Мислиш ли, че българите имат нужда от това, което наричаме “преосмисляне на историята?”
Да, много зависи каква памет създаваме за миналото. Едната памет – тази, която съм описал във “Времеубежище”, това е паметта на възстановката, да го нарека така. Тя просто умножава кича и показва едно театрализирано минало, без да се грижи за рефлексията. Тази памет е двуизмерна, тя лишава от рефлексия. Това, което много трудно успяваме, не знам дали изобщо сме успели след 1989 година, това е именно рефлексивната памет. Сигурно ясно си спомняте, че в началото на 90-те години идеята беше да не говорим много за миналото, а да видим сега какво ще правим в бъдеще.

Ще строим демокрация…
Да. И по този начин заметохме миналото под чергата. А миналото има тези вампирски особености, то се храни от забравата. Колкото повече го забравяш, толкова повече то се пълни с кръв. И затова се появява на неочаквани места. Целият ни преход всъщност беше маркиран от това използване на миналото, когато е необходимо, за националистически цели.

Съответно политически и геополитически.
Също, да. В моя роман българският избор е плод на носталгията по 80-те години и на един национализъм от края на 19 век. Двете всъщност са много свързани. Това не са две различни неща, защото този тип национализъм се възроди именно през втората половина на 80-те години, когато държавата постепенно изгуби другите си опорни точки и търсеше нещо друго, което да отмести погледа от кризата – политическа, икономическа и идеологическа. Носталгията по късния социализъм и по едно такова минало на възстановките има един и същи произход.

А дали агресивната война, която Русия води срещу Украйна, не е също някаква война за миналото?
О, абсолютно! Путин води именно война за миналото. На него дори териториалното не му е толкова важно, колкото връщането на едно символно друго време, което, разбира се, няма как да се върне.
Водейки тази война, той се опитва да върне не само Русия в миналото.

А и целия свят.
Да, покрай това гори Европа, гори и целият свят. Тоест, с тази война той се опитва да върне и Украйна, и Европа в онова минало, което според самия Путин е неговото истинско време, неговото печелившо време. Всяка война е война за миналото. И освен това, всяка война ни отхвърля далеч назад – и с жертвите, и с разрушенията, със съсипаната икономика. Войната е засечка във времето, засечка в нормалното развитие на времето.

А защо толкова много българи все пак споделят възгледите на Путин и изпитват някакъв сантимент именно по това минало, за което той се бори?
Това е нещо, на което и аз търся отговор. Една от причините навярно е, че ние не успяхме за 30 години дори да си разкажем миналото – защото всяка рефлексия тръгва от разказ. Ние останахме в плен на този мит за щастливото минало. Аз казах по време на дискусията колко важно да забележим тази подмяна между лично и историческо минало. Добре, но какво би било другото? В момента Путин олицетворява онова, което можем да наречем твърда и здрава ръка. Може би хората имат нужда от това. Понеже не знаеш какво да правиш с живота си, понеже нямаш усещане за принадлежност към сегашното време, ти търсиш убежище там, където последно си се усещал сигурен. Твоето минало е тоталитарно минало. И това може би е причината.

Георги Господинов беше една от звездите на тазгодишния Humanities Festival във Виена, събрал между 25.09 и 01.10 прочути писатели, университетски преподаватели, социолози и политолози, които дискутираха най-актуалните проблеми на съвременния свят. Дискусията с тазгодишния лауреат на авторитетната британска литературна награда “Букър” беше модерирана от международно известния български политолог и автор Иван Кръстев, а аулата на виенската Академия за изящни изкуства беше препълнена. След дискусията опашка от над 50 души чакаше Георги Господинов за автографи. В рамките на фестивала, чийто съорганизатор е Десислава Гаврилова.