Наталия Сорокина „Най-много се гордея със званията, дадени ми от народа“

Акценти

• Вестник "НОВИНИ", 29 брой 2010 г. 30 юли 5 август

Миналата седмица в Харманли пя руската актриса Наталия Сорокина. Тя бе тук по покана на местното дружество „Русофили“. Предлагаме ви интервю с нея.

Освен английски и руски песни, на концерта в Харманли изпълнихте ли авторски песни?

Да. Автор съм на текста и музиката на песента „Бялата циганка“. Всички преводи от английски на руски на известни хитове и от филми, са мои. Песента за Санкт Петербург също е по мой текст.

Вие сте идвала през различни периоди от време в България. Усещате ли някаква промяна в културата, изкуството, държавата?

Бях тук през 1990 година в курорта „Камчия“, на туристическо посещение, както всички себеуважа-ващи руснаци, които задължително трябва да посетят България. Сега се навършват 20 години от първото ми посещение.

Преди се занимавах с лич­ния си живот и не предпо­лагах, , че ще идвам като артистка, въпреки че съм работила в театър „Буфо“. Мечтаех си да дойда тук като изпълнител и сега осъществявам тази мечта. Тя се реализира миналата година, когато за пръв път участвах на събора на язо­вир „Копринка“.

За какво Ви е присъде­но званието „заслужила актриса“?

Ще обясня. На мен не са ми присъдили това звание, а медал – орден за заслуги към отечеството. Всички документи бяха събрани за присъждането на звани­ето „заслужила артистка“, но тогава бях в България и ми присъдили медал. Раз­брах, че когато докумен­тите са отишли при прези­дента Медведев, някакъв началник от кабинета му казал, че аз трябва да по­луча само медал. Но това са само предположения…

За това, че ми викат „заслужила артиска“ не съм виновна. Аз работя така, че всички да повяр­ват, че съм заслужила това.

Орденът е награда, коя­то дава същите предимст­ва, които има заслужилият артист. Но как добре зву­чи: „Наталия Сорокина“ – кавалер на ордена. Не съм се определяла като заслу­жила артистка, но явно има истина в тези думи. Надявам се, че г-н Медве­дев ще вземе под внима­ние това.

Имам други звания, с които много се гордея. Едното е „кралицата на романса“. Това е неофици­ална титла, която се дава от народа на певиците, които пеят такава музика, като госпъла в САЩ. Ос­вен това, три пъти съм но­сителка на „мис романс“. Толкова пъти съм печели­ли награди за зрителска симпатия. В Ялта, на кон­курса „Песен на страните от социалистическо съп­ружество“, получих офи­циален диплом и неофи­циално „Гранд при“ от международно жури.

Вие сте ходила на кон­церти в много страни. По какво се отличава българската публика от другата?

Всяка публика има „струна, която да дръп­неш“. Трябва да я усетиш. В България никого не поз­навам, но знам, че харес­ват руските песни, ероген­ните зони са много и бър­зо ги напипвам. България е уникална страна и зара­ди публиката, и заради любовта. България е стра­на на красотата. В нея има и гори, и езера. Има пла­нини, море, хубави булки и хубави мъже.

Класическа музика из­пълнявала ли сте?

През 1984 завърших Академията за театрално изкуство в Санкт Петер­бург. Имах мечта да стана балерина, но станах певи­ца. Обучавала съм се като класическа музикална пе­вица и това ме отличава от естрадните изпълнители. По тази причина съм раз­вила голям диапазон на гласа си, и във високия, и в ниския регистър.

Моята учителка Евге­ния Целовальник – драма- тически сопран, имаше вагнеровски глас и бе со­листка на Кировския теа­тър. Аз съм пяла в „Обе- рон“ на Вагнер и в „Княз Игор“ на Бородин.

А „Каста дива“ мо­жете ли да изпълните?

Изпълнявала съм я. Мо­же би следващия път в Харманли ще я изпея.

Кой западен компози­тор Ви е любим?

Моят репертоар е голям. Влизам от роля в роля – на Лайза Минели, Едит Пи- аф и др. Винаги ме питат: Защо си променяш стило­вете? Защото съм актриса и ме влече това да се про­меням. Не трябва да стоя само в един имидж, прос­то става скучно. През 1993-95 г. работих по до­говор в кабаре и усетих, че смяната на стиловете и влизането от роля в роля дава възможност пълно­ценно да се присъства на сцената. Един ден френс­кия продуцент ме попита: “ Ти си рускиня, си рускиня нали, зато­ва ще пееш ва ще пееш при мене само на руски“. И тогава в него¬вото кабаре пеех само рус¬ки песни – „Подмосковния вечера“ и други златни руски хитове. Успявах да се превъплътя в кабаретна актриса, но открих, че си-лата ми е в руската песен. Франция ми преобърна живота и се върнах като блудна дъщеря отново в Русия.
В момента изпълнявам музика в нов руски стил „Сорока белобока“.
Казахте, че сменяте жанровете. А българска народна песен опитвала ли сте?
Пея песен на една на-родна певица от Айтос, но не взех синбека с мен. Друга българска песен – „С вкус на мерло“, преве-дох на руски.

В годините на криза любовта към собствената страна не ни стига и се убедих, че извън Русия ме харесват повече. Особено много ми харесва, че ме приемат и със западни из­пълнения, и с руска музи­ка, въобще такава, каквато съм. Аз мисля, че артисти­те са динамични, но преди всичко трябва да възпита­ват вкус. Трябва да бъдем за пример. Художниците не просто рисуват, те въз­питават вкус, те търсят свой стил, те трябва да имат своя философия. Аз пиша стихове, майка ми бе филолог, баща ми е фи­зик – ефектът е една физи- ка-лирика. Нося изкуство­то в себе си.

Едно време имаше иде­ология, сега я разруших­ме. Когото я няма, няма и опори, а младежите се лу­тат. Затова ние сме длъж­ни да възпитаваме млади-те хора да уважават доб-рото.
Изкуството не трябва да възпитава само дидакти- чески. Аз искам да показ¬вам това с личния си при¬мер, с четвъртото измере¬ние, както е казал руския артист Сергей Юски. Да не мислиш само за хляба, а и за духовно измерение. Да се издигнем малко с мислите и да не обръщаме внимание само за всекид¬невните неща В момента реализирам проект, казва се „Птица Гамаюн“ и е кръстен на ед­на от песните на Висоцки. В него има изпълнения с мои текстове, посветени на именития руснак и ще го реализирам в България. В Русия имам издадени ал­буми, но в България ме пи­тат непрекъснато за диск, затова ще издам и тук ако има такава възможност.