Любка Цветанова – любима учителка за 43 випуска

Акценти

• Вестник "Харманлийски НОВИНИ" бр. 6 (209), година V, 16-22 февруари 2007г

Свързани публикации

• Яньо Русев обра овациите на борбите в Харманли 0 05.окт.
• Съдбата на малоазийските бежанци в „Незаличима диря“ 0 17.юли
• Ангел Джамбазки: „Лагерът в Харманли е празен и трябва да се закрие“ 0 16.юли

Георги Николов

Винаги съм си мислил, че именно за такива преподаватели като нея се пее в оная просълзяваща песен на Росица Кирилова „Учителко любима!“. В дългия си педагогически път другарката, а после и госпожа Цветанова, е била любимата учителка и класна на редица випуски на харманлийската гимназия и в старата й, и нова сграда. Тя също е имала любими класове, ученици и най-вече любим предмет, предметът, по който е преподавала цели 34 години – руският език.
Да се посвети на него решава още като ученичка в същата тая гимназия, в която после дълго ще учителства. По руски тогава й преподава легендарният „товарищ“ Марчев. Ексцентричен, но и пунктуален, в началото на всеки час той поздравява възпитаниците си със „Здравствуйте, парашутисты!“. Но когато след осторожното изпитване казва, че Любка Цветанова най-много знае, не се шегува, така си е. Руският е проговорил в нея и тя заминава да го изучава във факултета по славянски филологии на Софийския университет „Климент Охридски“, който в ония години – 1957-1961-а, още не е „Свети…“, но това не пречи обучението в него да е на високо ниво. Включително и това по руски език.
Имахме действително академични преподаватели, половината от тях бяха бивши белогвардейци, но тъкмо това им създаваше ореол и, разбира се, блестящият им стил на преподаване, разказва Любка Цветанова. Спомням си един Бенецки, когато го питахме за някоя дума, той отговаряше: „Разве я словар, ищите слово и найдите его.“ Така ни научи да се ровим в речниците, в книгите на руски и в крайна сметка да усвоим езика много добре.
В него харманлийката навлиза още по-навътре след една специализация в Московския университет по време на следването си. Но пребиваването й в тази светиня на руската наука и образование я превързва не само към езика, но и към необятната руска култура, към колосите й – Пушкин, Тургенев, Лермонтов, Достоевски, не би могла да ги изброи всичките. Затова сега госпожа Цветанова недоумява как така се стигна до това положение в нашите училища да не се изучава езика на тези велики писатели, а младите ни хора да са безсловесни на него и слепи и глухи за неостаряващите им послания.
Не е било така едно време в българските средни училища. Не е било така, когато тя се връща от София в Харманли да преподава в харманлийската гимназия заедно с българистката Петя Стоилова. Директор тогава е знаменитата Ценка Точева, другарката Точева, както я знаят поколения харманлийци. Заместник директор пък – русистът Иван Петров. Те ме въведоха в учителската професия като в светая светих, дадоха ми кураж и в крайна сметка ме изградиха като учител, изрича с признателност Любка Цветанова.
Но се усмихва, когато разказва как, когато със Стоилова се момеят в гимназията, в нея даскалуват и седем колеги ергени. Та един от тях, физкултурникът Димитър Янчев, й става по-личен, по-интимен и скоро тя се омъжва за него. А нейният Митко Янчев по-късно се превръща в легенда за волейбола в Харманли, извеждайки го на национални висоти с една републиканска титла на отбора си и с куп фамозни срещи в А-групата. Но и сред останалите й колеги от онова време и не само сред ергените има и други знаменитости. Другарят Тянев например, Костадин Тянев, несравнимият българист и ироник, една от душите на учителския им колектив. Математикът Тодор Попов също, табладжиите от учителската стая Господинов, Боримечев, Ванчев… Другият физкултурник – Наско Николов, който заедно със спорта в Харманли ще издигне и танцовото изкуство на града до същите ония национални и международни висоти, до които приятелят му Янчев е изстрелял волейбола.
Затова никак не е чудно, че и тогавашните ученици мерят ръст с менторите си, залягат над учебниците не по принуда, а заради самото знание, безспорна ценност в ония години, основание за престиж, за гордост. Свидетелство за това е дори само един клас на другарката Цветанова, любим след любимите – нейната В-паралелка от 8-и до 11-и клас, випуск 1958-и. И класната изброява имената на учениците си: Славея Янакиева, Стефка Михайлова, Галя Нанева, Славейко Господинов, Маргарита Дечева, Нина Коларова… Изброява ги и се радва, че всички са израснали като личности, не са изменили на ученическите си мечти. После отделно споменава Иван Атанасов, не крие, че той е бил от трудните й ученици, но го е обичала заради открития му характер, а сега виждала, че и вестникът му е такъв – открит.
Носталгията й не е само по училището оттогава, колегите, учениците, но и по предмета й, по руския език, изхвърлен постепенно от учебните програми след 10-и ноември. Преди тази дата руски се изучаваше три часа седмично и учениците бяха мотивирани да го учат, беше им интересно, приятно. После от образователното министерство зададоха другата линия – повече английски, по-малко руски. И така той стигна до намаляване на часовете по него, до факултативно обучение, за да изчезне в един момент съвсем, говори с горчивина учителката.
Според нея това е глупаво, недалновидно, недопустимо. Нека да се изучава английски, но защо това да става за сметка на руския. Та нали не само на английския, а на двата, на двата езика се развива и крепи световната техника, култура, икономика. После за един руснак ще бъде непривично някак да говори с българина на английски, не е славянско това, не е панславянско. А и ние, българите скоро сами ще проумеем ползата от руския език, когато го възприемем не като политически натрапен, а просто като необходимост за общуване с една наистина велика нация.
Защо русистиката да не е като франкофонията, какво пречи, продължава Любка Цветанова и дава ярък пример за нелепата ситуация с изучаването на руския. Оказва се, че към нея често за помощ се обръщат студенти от Богословския факултет – да им направи преводите за изпита по руски, понеже в Богословския той няма как да се избегне. Но тези студенти просто наизустяват преводите на руските текстове по история на религиите, на културите; наизустяват ги защото бъкел не знаят на руски. После си вземат изпитите, но какво от това, какво са разбрали? А богословието е проникновено нещо, не се изучава с механично запаметяване.
„Тогда что делать?“, питам накрая, за да покажа, че не съм забравил уроците на Любка Цветанова, която е била и моя любима учителка.
Ами просто лека-полека руският да се върне в училищата, да не се гледа на него от високо – ето в щатските колежи сега той нахлува, както никога досега. Да се поучим от американците поне, ако не искаме от самите руснаци.