Най-старият налбантин в страната още владее тайните на занаята

Георги Николов

Занаятът му залязва, но той не. Каращият 96-та си година майстор подковач от  село Браница гледа напред – към 100-те лазарника. Назад се обръща, само за да си спомни налбантските години – от чираклъка до собствената му подковачница в  двора на къщата.

Над леглото му в стаицата виси в рамка майсторското му свидетелство, доказващо, че през 1948 г. на изпит в Харманли Васил Недялков Димов е заслужил званието в подковаческия занаят. Под професионалния кетап на стената са окачени портретите на Левски и Сталин. Странно съчетание, но бай Васил е заслужил правото да има своите кумири. Първият от тях е просто неговият майстор от селото, носещо тогава името Набожново. Дядо Мавруди взема да изучи на занаят момчето още 16 годишно. Бедно е, без баща, загинал в Европейската, и какво друго да прави освен да изкарва хляба на семейството, разраснало се, след като майка му Бойка от принуда се е омъжила повторно и децата й от три са станали шест. Сега бай Васил си спомня, че Мавруди  бил несравним в кавалерийското подковаване  най-вече, но го  научил да се оправя и с волове, магарета, катъри…

По сто чифта волове от Набожново и съседните пет-шест села минаваха всяка година през ръцете ми разправя налбантинът, макар и трудно чул въпроса за професионалната му реализация. Като заклещвах воловете на боиндрука, къде ша мърдат. Подковите и айде на жътвата. Млад бях бе, ей, силен, нищо не можеше да ми се опре. Какви къчове магарешки, магартата най-лесно ги подковавах, вика бай Васил.

За харамийската му жилка  свидетелства и историята на неговата женитба. Като един набожновски Боримечка и той грабва своята изгора от някаква селска седянка, попрелка, както се казва по браничански.  С Кама Бойчева Васил Димов се погажда чак до преди  шест години, когата тя се поминва. Сега за бъдещия столетник се грижат дъщеря му и снаха му. И двете Бойки, и двете оправдаващи имената си.             

73- годишната му дъщеря допълва портрета на налбантина. От нея научавам как баща й е служил в Дедеагач по време на Втората световна. Как преди това на три пъти гласили частта му за  фронта в Унгария, но му се разминало. Оттогава е и онуй му кадро във военна униформа, изпратено от казармата, да го помнят, ако нещо се случи. Васил се завръща жив, но се случва след войната да се пресели с цялото си семейство в едно село край Гюмюрджина, когато Беломорието е българско. Не му урадисва нещо на бай Васил там, пък и гърчолята им дават да разберат, че  много-много не са желани, та само след двайсет дни заселнически живот се завръщат в Браница.

В родното село Васил Кашеря, както му викат, отново хваща здраво налбантските клещи  и чук и прави това, което умее най добре. Прави го  и след колективизацията. Влиза в ТКЗС-то, но пак си набива подковите на добитъка, макар из селските блокове вече триумфално да сноват “подкованите” с вериги трактори. Хората си държат по дворовете животни и все остава нещо за  клещите и чука на бай Васил.

Без да е статистически проверено, той като нищо може да се окаже най- старият представител на подковаческия занаят в България. Така де – 96 години живот, от  които близо 70 – 80 налбантски. Само преди 3 години Кашеря е слисал млад ветеринар от Черепово, като е вдигнал на крака неспасяемо окуцяло магаре. Излекувал го изцяло по налбантски, като изрязал болното място на тарнака и после го наложил със специален мехлем, собствено производство. Бай  Васил на няколко пъти повтаря този случай като доказателство за майсторлъка си. Показва и подковаческите си вадънлъци със същите ония ръце, но които на времето не са можели да се опрат ни волове, ни коне, ни магарета и катъри…