Мечтата ми е с арфа да стигна до Йерусалим

Аня Бакър, пътешественик

Аня Бакър пътува пеш до Божи гроб. На Великден бе в Хасково, на другия ден пристигна в Харманли. Тя свири с арфата си в библиотеката в града и даде интервю за „Саканюз”.

Аз се казвам Аня Бакър и съм родена в Канада. Баща ми е от Амстердам, Нидерландия, майка ми от Суринам. Започнах да свиря на арфа, когато бях на 7 години.
Имам дъщеря на 26 г.. Когато тя беше бебе, отидох да живея в Ирландия при майка ми. Там свирих на арфа и научих повече за този инструмент от една жена, която се казваше Селджин.
Аз съм обсебена от историята на Рим и от Средновековието и затова изкарах курс по средновековно свирене на арфа.
Селджин ми каза, че една група отива на пътешествие с арфи и аз реших да тръгна с тях. След дълго терсене си купих инструмент от Америка. Арфата бе тежка и затова отидох при обущар, исках от него да ми направи презрамки за нея. Той ми отказа. Тогава се обадих на армията и ги питах как носят толкова голямо оръжие на бойното поле. Те обаче ми затваряха телефона, макар че три пъти им се обаждах.
След това отидох в един военен магазин, сложих арфата на тезгяха и те ме питаха какво искам. Обясних им, че искам да нося това и идвам при тях да ми помогнат. Отговориха ми, че това ще ми струва 40 евро. Дадоха ми една шведска чанта от 1980 година и това ми свърши работа.
През 2010 година в Ирландия бе публикуван доклад, който се казва „Доклада на Мърфи“. В него се съдържаше информация за малтретирани деца. Това много ме разстрои, защото майка ми е жертва на домашно насилие, а всяко насилие е грешно. Обадих се на майка ми и ѝ споделих за терзанията си, казах ѝ, че трябва да тръгна нанякъде, тя ме подкрепи. Заминах за Франция, а от там към Сантяго де Компостела. След три месеца и три седмици пристигнах. Седнах в центъра пред катедралата, обадих се на майка ми и ѝ казах, че всичките ми проблеми и всичките ми грижи днес са изчезнали.
Тогава си казах: “Уау, колко е могъща тази катедрала!”
Тя промени живота ми. По пътя срещнах един човек, който ми разказа неговата история, и който предопредели следващите ми пътувания.
Този човек ми разказа, че когато бил на 19 години с неговите приятели тръгнали по пътя към Сантяго де Компостела. Били вярващи и всеки ден се молели Господ да им каже какво да правят в техния живот. Стигнали до Сантяго де Компостела, но дотогава не получили никакъв сигнал от Господ. Излезли вечерта да пият по една бира и срещнали група момичета. Те споделили, че и на тях Господ нищо не им е казал тук, затова щели да тръгват към Рим. Моят познат казал на приятелите си да тръгват и те към Рим и всички се съгласили. Едно от момичетата, които срещнали преди това решение, го попитало: „Когато пристигнеш в Рим, ще ми се обадиш ли?“. Той ѝ обещал.
Младежите пристигнали във Вечния град и чакали отговор от Господ, но такъв не получили. Даже един от тях се разочаровал и решил, че няма Господ, след като той не ги чува. Мислили и решили да тръгнат за Йерусалим. Пристигнали там след близо една година. Молили се цяла седмица, но Господ пак нищо не им казал. Един от тях предложил да тръгнат към Александрия. Отишли и там, но също не получили отговор. Моят приятел обаче срещнал там това момиче, на което обещал да се обади от Рим. След три месеца двамата се оженили и когато аз се запознах с тях, имаха четири деца.
След като чух тази история, аз вече знаех какво да правя. Искам да отида с арфата до Йерусалим.
Прибрах се за кратко вкъщи през 2010 г. и тръгнах пак. Пристигнах през 2018-а в Сантяго де Компостела. Там бях около пет-шест месеца, след което заминах за Рим. Италианците много се впечатляваха, като ме виждаха и възкликваха: „Виж тази жена с рокля и с арфа в ръката, това е като в Средновековието!“. Аз им казвах: „Да, така е!“.
След като отмина ковид пандемията, потеглих към Йерусалим. Успях да взема виза за Сирия и за Ливан. По това време майка ми почина, а в тези държави нямаше сигурност. Бях много притеснена, обаче нещо в мен ми казваше, че трябва да продължа. Всяка сутрин се събуждах и се питах какво ли още има да се случи. Аз ще продължавам да вървя, докато мога, или не ми забранят да правя това. И така вече една година вървя и никой не ми е казал, че е невъзможно.
Изпитвах страх, когато дойдох на Балканите, не знаех какво ще стане… Преди да тръгна за този район ми казваха, че тук е много опасно, особено в Сърбия. Че там хората са луди и ще ме убият. Сега обаче аз обичам Сърбия и сърбите.
За България говорят, че има много престъпници. От малкото българи, които срещнах по пътя си, ми направи впечатление, че те са духовни хора. Обичам българите, те са много дружелюбни, весели и са европейци. Живях и в Турция известно време, и там нищо не ме притесни.
Аз продължавам да вървя и искам да бъда жената, която занесе арфа до Йерусалим и ако завърша моето пътуване, това ще бъде моята постигната мечта.