Галиполийската гимназия на белогвардейците в Търново Сеймен, част 8

Екатерина Бендерева, Ксения Бендерева

От 1923 до 1926 година в Търново Сеймен, (дн. Симеоновград) е имало училище, наречено „Галиполийската гимназия“. В нея са се учили руснаци, които са пребивавали в България. Част от тях са близки на войниците от армията на генерал-лейтенант Врангел.

продължава от част 7

И нещо друго, което през първата година в Търново Сеймен става проблем за най-малките: срещите с някои от учениците – бивши военни. При избухването на Гражданската война, те, обикновени ученици в по-горните класове, са станали доброволци и наравно с възрастните са участвали във военните действия. Сега довършват образованието си и по възраст, и по получения си жесток житейски опит, коренно се отличават от съучениците си. В Галиполийската гимназия са завършили общо 54 такива ученици, в това число дори 4, които са станали офицери без да са получили средно образование. Шегичките, които някои от тях си правят с малките са, меко казано, груби. Сред тях са тъй наречената „вселенска смазка” – притиска се разтворена длан до носа на малчугана, след което силно се завърта или пък детето се повдига чрез хващане за главата и още други подобни болезнени хватки. Естествено е, че при появяването на такъв „герой” дребосъците гледат мигновено да изчезнат от полезрението му.
Може да се предположи, че подобни инциденти се случват, отчасти защото
кадровите военни, които ръководят учебното заведение нямат опит при работа с най-малките. Така например, интернатът (пансионът) се намира под началството на генерал-майор Алексей Александрович Курбатов. Той е потомствен дворянин, на военна служба е от момента на завършването на Константиновското военно училище през 1887г. Има богата военна биография, минава по всички стъпала на военната йерархия, участвал е в бойни действия и за бойни заслуги получава званието генерал-майор. Награждаван е с ред висши бойни награди, в това число и с Георгиевско оръжие. В България идва от Галиполи, заедно с Алексеевското военно училище, чиито началник е от 1920 г. Курсантите си спомнят човечното му отношение към тях, но вероятно богатият му опит в общуването с военни от всякаква възраст не му е помогнал да предвиди някои специфични проблеми, които могат да възникнат в училищната среда.
Впрочем, споменатите инциденти се случват предимно на двора, защото в спалното помещение обикновено присъства възпитателят. Това е Александър Петрович Дехтярьов (Дехтярёв). За него е отделено място в спалното помещение – близо до вратата е направена от шперплат нещо като стаичка. Възпитаниците му го описват като много културен и много добър човек. Спомнят си разказа му за трагичната гибел на „Титаник”. Тогава той е бил щурман на кораба „Бирма”, принадлежащ на Руско-американската линия, влизаща в състава на Руско–Източноазиатското дружество за параходство и търговия, който един от първите е приел SOS сигнала. За съжаление,
поради невъзможността да вдигне висока скорост, „Бирма” не е успял да стигне навреме на мястото на катастрофата. Вероятно, това е бил не единствения разказ, който децата са чули от него, но явно той е произвел най-силно впечатление върху тях. Като се има предвид, че Дехтярьов след плаването на „Бирма” е бил и научен сътрудник в Статистическия отдел за изучаване на флората и фауната на Задкавказието, и ръководител на корабостроителницата в Рига, предполагаме, че разказът за тези му дейности би звучал не по-малко интересно от предишния, още повече, че той към този момент вече е и изявен журналист. По-късно, след работа в сферата на възпитанието на руските деца в България, през 1935г. в Словакия става монах, като продължава педагогическата си и журналистическа дейност. Приема съветско гражданство и се връща в СССР. В края на жизнения си път, с монашеско име Алексий, е архиепископ Виленски и Литовски. И през целия си живот той пише детски книжки и книги за децата, пиеси, стихотворения, статии, книги с духовно съдържани.
Директор на самата Галиполийска гимназия в Търново Сеймен, чиито числен състав през учебната 1923/1924г. възлиза на 275-285 ученици и 30 души персонал, е генерал-лейтенант Иполит Викторович Савицкий. Той има зад гърба си солидна военна подготовка. След Михайловската военна гимназия във Воронеж е завършил 2-ро военно Константиновско училище, а през 1891г. – Николаевската академия на Генералния щаб. Служи и командва различни военни части, като по време на Първата световна война воюва на Кавказкия фронт. За проявена храброст получава званието
генерал-лейтенант и става Георгиевски кавалер (термин, употребяван за носителите на най-високата бойна награда – Ордена на Св.Георги). През октомври – ноември 1917г. той се връща с командвания от него 2-ри Туркестански корпус в Туркестан (дн. Туркмения), през лятото на следващата година взема активно участие в Ашхабадското въстание на работниците срещу болшевиките, през 1919г. е назначен от ген. Деникин за командващ Туркестанската армия. След претърпяното от нея поражение при Мерв и Кахка временно е отстранен от командване. Емигрира като резервен член на щаба на Въоръжените сили на Юга на Русия. Директор е на Галиполийската гимназия през цялото време на пребиваването й в Търново Сеймен. Значително по-късно И.В.Савицкий заминава за Франция, където през 1941г. умира.

Продължава в част 9