Отец Николай, какъв е пътят Ви до храма? По онова време, когато вие сте избирали бъдещата си професия, бяха единици онези, които приемаха свещеничеството.
Да, така е, но при мен дойде някак естествено. От малък взех това решение, защото съм от религиозно семейство. Баба ми и дядо ми ме водеха редовно на църква. В семейството ни молитвата преди ядене, преди сън, беше неотменна потребност. Сега така възпитавам децата си. Отидохме да учим с мой съученик в духовното училище на гара Черепиш. Сега той служи в Канада и е много добър свещеник. Аз завърших с отличие и бях приет в Духовната семинария, но почина баща ми и така не заминах, нямаше кой да ме издържа. Започнах работа най-напред като празничен певец в манастира ” Св. Троица”. Занимавах се и с обща работа – чистех на животните в манастирското стопанство, цепех дърва, помагах. Работил съм и като шлосер в мината. После ме назначиха за управител на манастира, какъвто бях цели четири години.

Имало е църкви без свещеници, защо не Ви назначиха като такъв?
Защото не бях женен. Това е изискване. Съпругата подписва декларация, че ще следва пътя ми, където и да бъда изпратен. Това стана, след като се ожених. Приех свещеничеството, бях ръкоположен за дякон и веднага на другия за свещеник. И така вече 15 години…

Защо се насочихте към съседния Елхово? Семейството Ви живее в Тополовград, пък и тук има къде да служите ?
Отидох там след трагичните събития на Йордановден, когато се срути мостът над Тунджа и реката взе много жертви. След службата хората заговориха, че са чули как в Елхово е станала някаква трагедия. Тръгнах веднага. Колегата там ми е съученик и приятел. Предприехме съвместни действия. Имаше толкова мъртви, между тях и деца. Хората искаха да ги погребат по християнски, а той сам не можеше да смогне. Започнах да ходя почти всеки ден. Силно стресиран от злокобното събитие, свещеникът там се поболя и напусна града. Тогава поех и неговата работа. Сега се радвам на много добър прием, на добри взаимоотношения с местната власт и обществеността.

Кога хората търсят спасение в Бога и знаят ли как да го правят?
Хората търсят спасение в Бога по всякакви поводи. И вече не само при нещастия и несполуки. Зачестиха веселите ритуали. Рядко вече се прави сватба без църковна венчавка. Почти всички деца се кръщават. Около двадесет са тази година само в храм “Св. Георги”. Все повече млади хора влизат в църквите, когато им предстои да започнат някаква работа, изпит, женитба, преди пътуване и т.н. Лошото е, че след като се измоли божията благодат, рядко хората се сещат да се върнат в храма и да благодарят. А трябва.

Какво още трябва да знаем? Освен да се запали свещ и да се помолиш, какво още може да направи човек за здраве, за успехи, за добруване?
Много хора вече знаят, че могат да запишат имената на свои близки, за да се четат преди литургия. Някои си правят проскомирие, петохлебие, водосвет. Добре е да се знае, че водосветът е хубаво нещо за всяка къща. В моето село Устрем винаги след смърт, къщата се пречиства от свещеник с този ритуал.
Мнозина си освещават икони, купуват си молитвеници. Това е хубаво, но е много тревожно, моралът е нещо, върху което трябва да се замислим, защото много млади хора нямат страх от Бога. Не се страхуват, че ще има възмездие, не се покайват. Когато дойде лошото, пак не се осъзнават, не осмислят постъпките си.

Какво мислите за кармата?
Казаното в евангелието, че човек изкупува греховете на своите предци до девето коляно, не може да се разбира буквално. Бог е всеопрощаващ и не може да се допусне, че у него има толкова злоба. Всеки отговаря за собствените си дела.

Какво е отношението Ви към чудотворните икони?
Нямам специално отношение към тях. Човек може да измоли божията благодат, ако се помоли пред всякаква икона, стига да го прави с вяра. Ако нямаш вяра, пред каквато и икона да се молиш, молитва ти няма да стигне до Бога. Христос е казал: “Ако имате вяра, колкото едно синапено зърно, ще преместите цяла планина .”

Вие сте от младите свещеници и сигурно имате по-съвременно мислене. Какво не Ви харесва, какво искате да се промени в Българската православна църква.
Превърнахме се в администратори – занимаваме се документи, с гори, с ниви, с имоти и др. Добър вариант е гръцката църква. Там свещениците са държавни служители. Миряните не заплащат нищо за църковните ритуали. При влизане в храма всеки мирянин слага в касичката дарение според възможностите си. Той преценя колко може да отдели. Тук при нас владиците се опасяват, че по този начин няма да могат да ни контролират. Трудно може да се наложи гръцкият пример.

На събора се срещнахте с много хора, включително и със свещеници от чужбина. Проправя ли си път православието?
Да и това е радващо. Взимат се под наем католически църкви за православни храмове. Където има възможност, се строят нови. Разговярах с много свещеници от западните епархии – от Чикаго, Мюнхен, Мадрид, които с успех налагат православието. В Чикаго има нов православен храм ,,Св. Иван Рилски”, който се посещава от много българи. В Мадрид също се работи в тази насока.

Какво ще пожелаете на читателите?
Нека бъдат живи и здрави, и Бог да ги пази!