Знаците на Харманли – пътят

В началото е ПЪТЯТ. Той следва извивките на Марица към безкрая.
По него минават пътешественици (които обичат да надничат зад завесите, защото там е неподправената истина), кервани със стоки за Истанбул и от Истанбул, обикновени гурбетчии и пройдохи, които не ги свърта на едно място, защото там, където вече са били, са ги познавали и са били нежелани. Бяха им посочили пътя. По него минават и войските. Те просто служеха на „висшите“ идеали на своите господари. И от едната страна, и от другата вървят хора, видимо различни, защото имат различни цели, друга култура и ценности. Някои от тях са били добронамерени и акуратни, други – не толкова, но всички с любопитство идват на тази непозната земя и хората, които я обитават. Пътят всъщност е своеобразна метафора за движението на човешкото общество, защото тази криволичеща линия свързва отделните индивиди в едно общо цяло, колкото и разнородно да е то. И им поставя (на индивидите) следващите задачи – как да общуват помежду си, какво да работят, как да живеят в сговор.

Има си духовни стълбове, които ни обединяват и сплотяват

като един народ. Това са еднаквият бит (игнориран социалните различия), еднаквите традиции, празниците, молитвеният дом, училището и доста по-късно читалището и т.н.
Пътят излъчва стабилност и сигурност, но не и спокойствие. Той, всъщност, е символ на неспокойствието. Пътуват тези, които изпитват някакъв гъдел, за които движението е смисълът на техния живот, задоволява любопитството и знанията им. Уседналият живот е за други. Тези – уседналите – правят живота на пътуващите обаче по-лек и безпроблемен. Защото Пътят привлича към себе си множество хора, които се поставят в услуга на другите – неспокойните. Така възникват крайпътните ханове, които да приютяват жадните за почивка уморени странници. Бързо се пръкват по Пътя нови работилници: колари, ковачи, подковачи (налбанти), хлебари и още много други. Всички те усилено се трудят, наемат даже и други, които заедно с тях да могат да угодят на всички нужди и прищевки на пътниците. Така лека – полека се заражда новата „урбанизирана единица“, която расте и се утвърждава, ако няма сериозни природни и обществени катаклизми. За да дойдат след много години любознателни пътешественици, които добросъвестно да отбележат в пътеписните си бележки, че са минали през малко турско село с много български заселници или през малък градец с ниски схлупени къщурки със сламени покриви и – много интересно – вековни дъбови гори наоколо. Насърчително е да се нарече това малко, неугледно все още селище „урбанизирана единица“. Но това е само началото. Има го най-важното – водата (две реки) и Пътят. Другите неща са производни на тия двете.
Неслучайно непосредствено след Кримската война Турция решава да подобри транспорта в европейската част на империята. И през 1874 година е построена ж.п. отсечката Цариград – гара Белово. Въобще Пътят е този, който върти педалите на времето на по-високи обороти. Той е този, който усеща първи промените, защото те преминават най-напред по него. Но това, което те (промените) оставят след себе си, се напластява, превръща се в своеобразна аура, която обогатява и се превръща в ново качество на живот. Това е Пътят през Харманли, който свързва не само отделни селища, не само различни държави, но и цели светове.

***
Пътят е „свидетел“ на една от най-романтичните и драматични истории в митологията на Харманли. Вече духовно израснали, харманлийци са имали достатъчно енергия и въображение, но основата на преживяното до тук да сътворят прекрасната легенда за чистата и непорочна Гергана, която има смелостта да се противопостави на могъщия везир и на неговата воля:
„…на живота си ми господар,
но на волята не ми…”
Това обикновено момиче от близкото село Бисерча показва нагледно какви са нейните духовни устои – роден дом, семейството, близките, нейният любим Никола и цветната градинка, разбира се. Спомнете си само с каква любов тя говори за това цветно многообразие и ухание. Като истински художник! И колкото светът днес да се глобализира, да се уневерсализира, тези неща остават, те ще са атлантите, на чиито плещи ще се крепи човешкото общество и неговите разнородни интереси. Това е поуката. Не са отминали тези неща, те не са отживелица! И днес край Харманли няма друго такова място по-подходящо за възвишена поезия. Затова бяха създадени празниците „Изворът на Белоногата“, за да се отдаде необходимата почит и уважение към българската жена, към българката.
А поемата? Тя е плод на дългите и съдържателни разговори между Дялко Милковски – високообразован харманлиец, ерудит, учител и полиглот и народният поет П. Р. Славейков, който, пътувайки за Цариград и обратно, е гостувал на своя приятел. Дялко Милковски му е разказвал както за несгодите и хала на българското население тук, така и за легендите, родени край града.
Другото не е мит, нито легенда. То е предание по истински случай с елементи на легенда. Красива и поучителна! С много драматизъм и трагичен завършек.
През 1371 година край село Черномен (дн. Гърция) се е състояла битка между християнски войски и настъпващата османска армия. Сражението е с пагубни последици за християните. Деспот Углеш, един от водачите на християнските войски, е убит, а брат му – крал Вълкашин – е тежко ранен. Неговите приближени са го пренесли от мястото от мястото на сражението до извора край Харманли. Той отпива от водата на извора, измива се и … умира. Оттук започват легендите. Разказва се, че

водата, която до тогава е била сладка, изведнъж потъмнява и става горчива.

Друго предание разказва, че водата е била толкова лековита и само като се измиеш с нея, премахва всякакви страдания. И в продължение на повече от два века харманлийци са наричали мястото Вълкашинов извор. Приближените на мъртвия вече крал са го погребали близо до мястото на извора. Според някои предания Вълкашин и Углеш са били положени в един гроб, според други – в два различни. И на гроба е бил поставен голям дървен кръст, а самият гроб е бил ограден с дървена оградка. Чак след много години, когато турците са премахнали кръста и оградката, на гроба се е появила малка купчинка камъни, която растяла, тъй като пътниците – християни – са хвърляли камъни в знак на почит към тези, които са загинали, за да опазят свободата и независимостта им.,
В следващия брой – Кервансарая