През 1948-ма комунистите разстреляха невъоръжени младежи в Кандамуневия бунар

След 1944 година българи, недоволни от новият режим масово бягат през границата. Само от Любимец са над 100 човека. Държавна сигурност и милицията се виждат в чудо решават да дадат урок, на онези които си мислят да напуснат по-добрият комунистически режим.

На 29 април 1948 г. в местността Кандамуневия бунар, между Любимец и село Сива река е извършено потресаващо престъпление, което ще остане в паметта на хората от този край, като едно от най-зловещите от болшевишкия период на комунистическата власт.

Знае се, че през 1947 г. властващата комунистическа партия забрани опозиционните партии. Лидерът на БЗНС „Никола Петков” и водач на опозиционните сили в България – Никола Д. Петков е обесен през септември 1947 г. Комунистическият терор е повсеместен. Членовете на БЗНС „Никола Петков” се преследват от червената власт, като врагове. Със зло око се гледа на младежите – земсисти. За да те приемат във висше училище трябва да представиш от местната власт бележка. С влак да пътуваш пак трябва бележка от милицията. И още много бариери се поставят от комунистическата власт пред младия свободолюбив човек. При такива обстоятелства се заражда идеята, сред група ученици от Любимец да се подготви бягство зад граница. Тогава новият режим е открил гимназия за 700 души и я бяха кръстили на името на Добри Терпешев.

Създава се организация, начело на която стои Огнян Фотев. За кратко време се оформя група от над 15 ученика, но в нея има и агент, който осведомява властта за подготовката на бягството. Нещо повече, милицията, която знае всичко от своя страна организира доносници и ги изпраща при предварително набелязани ученици, за да ги включат в групата, с коварната цел убийството им.

Мястото, денят и паролата за събиране на групата ученици са известни на властта. Повикана е специална команда милиционери от Стара Загора, които завардили околността на известна местност в очакване на жертвите. Решението е очевидно е да се убият момчетата, защото всичко се е знаело предварително и поименно са известни всички от групата и биха могли да предотвратят кървавото събитие.

Около 10 ч. през нощта, на 28 април 1948 г., по-голямата част от групата е вече събрана на определеното място, но обкръжена от специална команда милиционери. От всички страни започва стрелба с автомати, картечници, бомби, ракети. Това продължава през цялата нощ. На разсъмване е издадена заповед останалите живи да се предадат с вдигнати ръце. Ужасът продължава. Ранените са избити, въпреки отчаяните им молби за пощада.

В резултат от „старанието” на палачите на полянката лежат шест трупа на 17-годишни младежи, невъоръжени.

И до днес все още не знаем, къде са костите на тези момчета. Останалите живи са нахвърляни в камионетка и откарани в милицията в Свиленград, където са подложени на репресии. Следват затвори, лагери и клеймото – неблагонадежден. И тогава, и днес, и утре, и всякога, и всеки нормален човек се пита: Защо ги убиха, с какво право? Може ли в собствената ти страна на 10 километра от границата да те убиват затова, че си имал намерение да я преминеш?

Не, не може да се намери съд в целия свят, който би могъл да оправдае това убийство.

А днес, в наше време, човек не може спокойно да слуша бивши комунисти и сегашни социалисти, които без свян заявяват, че нямало от какво да се срамуват!

Георги Ковачев, Председател на Общинското настоятелство на БЗНС

Останалите живи разказват

Димитър Белчев

Паролата ни беше подкарване на кон. Събрахме се на уреченото място „Кандамунев бунар”. Когато дойде Георги Андонов, който трябваше да ни превежда, ни премести по-далеч от пътя и изпрати няколко момчета да посрещнат закъснелите. Изведнъж от мястото, където беше Калиака с две момчета, се чу единичен изстрел. И тогава се започна – ракети, бомби от всички страни, по нас се стреля. Продължи непрекъснат огън. Ние се спасихме, защото имаше дупки в деренцето с вода. До шията във вода сме стояли до сутринта. Стрелбата продължаваше от 10 ч. вечерта до към 5 ч. сутринта. Към 5 ч. се чу заповед да се предадем ако искаме да останем живи.

Огнян Фотев

Аз бях с Димитър Атанасов и Христо Гьорчев. Като тръгнахме да се предаваме, с картечница стреляха по нас. Слава Богу, останахме живи. А имаше и по-страшно. Атанас Кючуков тръгна да се предава и си извика името. Като го чуха, веднага го застреляха, но не успяха веднага да го убият на място, а го довършиха с ритници по главата. Дълго стенеше преди да издъхне. Мен ме водеха при всички убити, за да им кажа имената.

Костадин Йорданов

През цялата нощ бях в един гьол, потънал до шията във водата. Когато казаха да се качваме в камионетката, нямах сили да се кача. Тогава видях Коцето от Сива река, който се надигна от земята и се опита да се придвижи към колата. Застреляха го с автомата и така остана на поляната при другите трупове.

Според обвинителния акт:

„Цел на тяхното бягство е въоръжаване и връщане в България, където щели да организират въоръжено възстание срещу ОФ властта”.

Времето доказва, че никой от тях не е имал намерение да се връща. Искали са да отидат на запад, за да следват или изобщо да живеят нормално, без да бъдат преследвани.

След години, когато близките на убитите се осмеляват да потърсят смъртните актове от съвета им отговарят, че лицата се водят безследно изчезнали.

На 29 сутринта из Любимец се говори за ужаса, за убитите. Организаторите на кървавата акция отказват да съобщят на родителите кои точно са убитите. Едва след пет месеца, на делото през септември, разбират кои са оцелели.

Един свидетел разказва

Според спомените на Георги Константинов – Анархиста „в ония години въпреки телените мрежи и минираните полета край граничната бразда хората бягаха масово от България с риска да бъдат разкъсани от мините по границата. Само от Любимец за кратко време пресичат граничната бразда над сто души. Бягаха на групи и поединично.“

Още от спомените на Анархиста: „На Велика събота аз и още двама приятели с пълни джобове червени яйца прекосихме препълнения църковен двор и се изкачихме по витите стълби до камбанарията, за да видим как отец Димитър ще възвести Христовото възкресение. Но към 10 часа вместо камбанен звън откъм границата се разнесе канонада от изстрели и грохот на гранати. Помислихме, че има сражение между българските и гръцките военни части. На другия ден всичко се изясни. Беше първи май и вместо молебен за празника на цветята, както беше известен денят по онова време, над къщите се извисиха писъците на нещастните майки… „

Според спомените на Георги Константинов – Анархиста Добри Терпешев и Лалю Ганчев лично награждават убийците.

Един протокол от онзи кървав ден, заведен в архива под ЧП, №460, л. 1 и 2, разказва за събитието по друг, тържествен начин: “След убийството на изменниците на родината (това са шестима гимназисти, почти деца, с непоникнала още брада по лицата) от София пристигат спешно другарите Добри Терпешев и Лалю Ганчев от Оббовите земеделци. Площадът е празен и се налага да водят под строй общинските чиновници и учениците от гимназията. От трибуната с тържествен патос Добри Терпешев съобщава, че органите на МВР вчера са ликвидирали една опасна банда престъпници при опит да преминат границата. Той категорично заявява, че и по-нататък органите ще постъпват по същия безпощаден начин с всеки изменник на родината…”

Застреляни били бегълци и още от една група възрастни. Това също е факт, който се знае от много малко хора. Докато на застреляните от упор деца днес изградиха паметник и почитат годишнината от смъртта им, мистерията около избитата група от възрастни си остава все още неразкрита докрай. Какво разказват за това архивите? Не се знае колко души е наброявала групата, които също са били провокирани да бягат през границата само за да бъдат разстреляни за назидание. Водел ги някакъв македонец на име Станой. За преминаване на самата граница ги организира щатният таен сътрудник на ДС Георги Калпаков, а демиургът на групата е самият капитан Христо Джамалов, тогава околийски началник на Свиленградското поделение на МВР. Целта на мероприятието пак според указанията отгоре е да се даде кървав урок за назидание на стотиците желаещи да напуснат страната. И те като учениците са стреляни от упор до местността Кандамуневия кладенец, който се намира на два километра от гръцката граница.
Ранените са били доубивани лично от кап. Джамалов и заместника му Драганов.
Колко са били убитите, къде са труповете им, в архива за това няма справка.
Най-удовлетворен от кървавата вакханалия е Христо Джамалов, пътят му към висшите постове в МВР вече е открит.

През 1992 о.з. генералът Христо Джамалов, страхувайки се от възмездие, се обесил.

Използвани са материали от вестник „Любимец” от 1998 година и БЛИЦ.