За движението на хората като форма на живот

Акценти

• Вестник Сакарнюз, #40/120, 19 - 25 октомври

Свързани публикации

• Винарна „Дулев и Ангелов“ почетоха Трифоновден 0 06.фев.
•  Диригентката 0 02.ное.
• В Любимец за четвърти път посрещнаха Анастас Анастасов с торта 1 11.ное.

За бежанците и надеждата

Движението е в основата на човешкия живот. Ако няма движение скуката и сивотата започват да доминират, пространството около човека се превръща в килия на затвор, от която трудно се излиза, ако той няма воля и съпротивителни сили, които да го карат да мечтае, да има право на собствен избор, т.е. да е свободен и щастлив. А търсенето на нови предизвикателства е присъщо на безумно смелите, за които престоят на едно място, колкото красиво и привлекателно да е то, е смазващо за този тип човешки характери. Те постоянно тъгуват за невидяното, неоткритото, недокоснатото.

Очарованието от пътешествието е смисълът на живота им. Но колкото това да ги зарежда с енергия, колкото знания и неочаквани впечатления да натрупват от видяното и чутото, в тях има един вътрешен глас, който предизвиква полъхът от нещо отдавна отминало и далечно – родното място. Наричаме го носталгия. Който не изпитва това чувство, значи е загубил остротата на своите сетива. Убедителен пример за това е библейската притча за Блудния син. Той се превръща в истински стопанин на бащиния си дом, след като е приключил със скиталчеството си, уморен и преситен, когато усеща обаянието и уюта на родния дом. Откъсването от живителната връзка с родното място носи нравствени изпитания за човека. Спомням си преди години един случай, който ме покърти. На концерт на танцовия ансамбъл в едно малко френско градче забелязах един човек, който стоеше близо до мен и едва сдържаше сълзите си, които се стичаха по бузите му. Попитах го дали не е българин. Сърбин съм – отговори ми той и продължаваше да рони сълзи. Живеел там повече от двадесет години, но балканската музика, балканските ритми и багри го разтърсиха. Той сякаш за миг се върна в родното си място, продължавайки да хлипа. Ето това е носталгията.
Веднъж в едно телевизионно предаване Джоко Росич обясняваше защо обичал най-много врабчетата. Ами защото само те оставали през цялата година тук при нас, докато другите птици идвали и си отивали като гурбетчии. Идват и си отиват! Тогава той разказа за една българка, която живеела в Нова Зеландия. На въпроса му дали ще се върне в България тя му отговорила, че това може да стане, когато държавата се оправи. Той беше безкрайно възмутен и разочарован от отговора й и възкликна: кой, ако ние самите не я сложим в ред!
Въпреки всичко!

Иска ми се да пиша за движението на хората –

прокудени, принудени, търсещи здрава почва под краката си, за тези, които искат повече сигурност и спокойствие за себе си и своите семейства за повече уважение и зачитане на правата им и тяхното достойнство. Това е само един фрагмент от чутовното предвижване на човешки маси от най – дълбока древност, та до наши дни. Великото Преселение на народите, резултат от което е и българската държава, е с посока главно ИЗТОК – ЗАПАД с изключение на завоевателните походи на Александър Македонски и Римската империя, защото богатите градове и държави са били там – на Изток. Европа тогава тепърва е прохождала.

Ордите на Чингиз хан, на татарите, на печенегите, на хазарите са търсели по – добри условия за живот: пасища за добитъка, вековни гори и дълбоководни реки за лов и риболов. Но, ако пред тях се изпречи малко селище или град на друга, по – напреднала, цивилизация, без колебание са го разрушавали и оплячкосвали. Такава е и съдбата на Римската империя.
Многострадалната ни родна страна кой ли чужд крак не я потъпквал: ромеи, римляни, кръстоносци, татари и османци и всички те са оставили, вероятно, следи в генетичния фонд на българина. И никой от тях не е орал земята ни, никой не се е грижил за стадата ни, никой не е пожалил горите ни. На бедния и страдащ български народ е определено да плаща данъци и налози, да работи ангария. Това му се полага! И да пее тъжни жътварски песни и песни за три синджира роби.
Земя на кръстопът!

ЗА БЕЖАНЦИТЕ И НАДЕЖДАТА

продължава от миналия брой
Големите световни катаклизми се отразяват пряко на народите. Няма значение те /катаклизмите/ от какъв произход са и какъв им е характерът. Тогава огромни човешки маси започват похода си за спасение и за по – голяма сигурност. В Първата и Втората световна война милиони са мобилизирани да спасяват честта на своите лидери, които са им обещавали друго бъдеще. След което следват безкрайните дни и нощи на фронта, концлагерите, затворите и разстрелите… Всичко в името на „справедливостта“ и висше благоденствие!
Горките изтерзани народи, сякаш нямат памет. Много бързо забравят страданията и проявяват благородство от висока степен. Тяхната /на народите/ задача е да възстановят разрухата след пагубната игра на вождовете си и да бъдат благодарни за дребните подаяния. Нали знаете какво е времето сега? – казват те. Това са ни възможностите.
Безочливо политическо лицемерие.
И така колелото на времето се върти, надеждата отвреме – навреме се освежава и толкоз…
Та в онези години, когато човечеството се люшкаше между да и не, опитвайки се да намери отговор на вечния Хамлетовски въпрос, от тогавашна Югославия бяха изпратени голяма група техни деца в Харманли. Представям си в тези оскъдни години, във времето на купонна система, на опашки пред Комисарството за чифт гумени галоши – как тогавашните власти са се справяли с тези проблеми. Но пък е било много благородно! И ето ти югославски деца – въпреки бежанците в Дървения град, въпреки италианските пленници, които, незнайно защо, също бяха разквартирувани тука, та и за тях трябваше да се полагат грижи. Проява на човещина и солидарност в техните най – широки граници.
Безкрайна доброта!
Така тече животът – с противоборство, с явни и скрити усилия за надмощие и опиянение от постигнатото, от самозабрава, от която следва разруха след това и с надежда, която за миг не бива да угасне, защото след това идва смъртта.
Вярвам обаче, че всеки роден на този свят, е орисан, има своята мисия в живота и, ако я открие сред многото предизвикателства, ще бъде щастлив, защото това е неговият път, на него той ще разгърне потенциала си. Иначе следва цял живот лутане и неудовлетвореност. А лутането не е истинско движение, то е някаква илюзия за него, което води до объркване на посоките, до загуба на време, до по – ниско равнище на духовност, до пустота и безнадеждност.
А човечеството не спира да се движи и физически, и духовно, търсейки нови предизвикателства: надолу – в глъбините на океаните и моретата, нагоре – към незнайни други загадъчни светове…
И винаги с надежда…

Снимка: Интернет

продължава