За движението на хората като форма на живот

Павел Атанасов
От Павел Атанасов октомври 25, 2018 10:45

За движението на хората като форма на живот

За бежанците и надеждата

Движението е в основата на човешкия живот. Ако няма движение скуката и сивотата започват да доминират, пространството около човека се превръща в килия на затвор, от която трудно се излиза, ако той няма воля и съпротивителни сили, които да го карат да мечтае, да има право на собствен избор, т.е. да е свободен и щастлив. А търсенето на нови предизвикателства е присъщо на безумно смелите, за които престоят на едно място, колкото красиво и привлекателно да е то, е смазващо за този тип човешки характери. Те постоянно тъгуват за невидяното, неоткритото, недокоснатото.

Очарованието от пътешествието е смисълът на живота им. Но колкото това да ги зарежда с енергия, колкото знания и неочаквани впечатления да натрупват от видяното и чутото, в тях има един вътрешен глас, който предизвиква полъхът от нещо отдавна отминало и далечно – родното място. Наричаме го носталгия. Който не изпитва това чувство, значи е загубил остротата на своите сетива. Убедителен пример за това е библейската притча за Блудния син. Той се превръща в истински стопанин на бащиния си дом, след като е приключил със скиталчеството си, уморен и преситен, когато усеща обаянието и уюта на родния дом. Откъсването от живителната връзка с родното място носи нравствени изпитания за човека. Спомням си преди години един случай, който ме покърти. На концерт на танцовия ансамбъл в едно малко френско градче забелязах един човек, който стоеше близо до мен и едва сдържаше сълзите си, които се стичаха по бузите му. Попитах го дали не е българин. Сърбин съм – отговори ми той и продължаваше да рони сълзи. Живеел там повече от двадесет години, но балканската музика, балканските ритми и багри го разтърсиха. Той сякаш за миг се върна в родното си място, продължавайки да хлипа. Ето това е носталгията.
Веднъж в едно телевизионно предаване Джоко Росич обясняваше защо обичал най-много врабчетата. Ами защото само те оставали през цялата година тук при нас, докато другите птици идвали и си отивали като гурбетчии. Идват и си отиват! Тогава той разказа за една българка, която живеела в Нова Зеландия. На въпроса му дали ще се върне в България тя му отговорила, че това може да стане, когато държавата се оправи. Той беше безкрайно възмутен и разочарован от отговора й и възкликна: кой, ако ние самите не я сложим в ред!
Въпреки всичко!

Иска ми се да пиша за движението на хората –

прокудени, принудени, търсещи здрава почва под краката си, за тези, които искат повече сигурност и спокойствие за себе си и своите семейства за повече уважение и зачитане на правата им и тяхното достойнство. Това е само един фрагмент от чутовното предвижване на човешки маси от най – дълбока древност, та до наши дни. Великото Преселение на народите, резултат от което е и българската държава, е с посока главно ИЗТОК – ЗАПАД с изключение на завоевателните походи на Александър Македонски и Римската империя, защото богатите градове и държави са били там – на Изток. Европа тогава тепърва е прохождала.

Ордите на Чингиз хан, на татарите, на печенегите, на хазарите са търсели по – добри условия за живот: пасища за добитъка, вековни гори и дълбоководни реки за лов и риболов. Но, ако пред тях се изпречи малко селище или град на друга, по – напреднала, цивилизация, без колебание са го разрушавали и оплячкосвали. Такава е и съдбата на Римската империя.
Многострадалната ни родна страна кой ли чужд крак не я потъпквал: ромеи, римляни, кръстоносци, татари и османци и всички те са оставили, вероятно, следи в генетичния фонд на българина. И никой от тях не е орал земята ни, никой не се е грижил за стадата ни, никой не е пожалил горите ни. На бедния и страдащ български народ е определено да плаща данъци и налози, да работи ангария. Това му се полага! И да пее тъжни жътварски песни и песни за три синджира роби.
Земя на кръстопът!

ЗА БЕЖАНЦИТЕ И НАДЕЖДАТА

продължава от миналия брой
Големите световни катаклизми се отразяват пряко на народите. Няма значение те /катаклизмите/ от какъв произход са и какъв им е характерът. Тогава огромни човешки маси започват похода си за спасение и за по – голяма сигурност. В Първата и Втората световна война милиони са мобилизирани да спасяват честта на своите лидери, които са им обещавали друго бъдеще. След което следват безкрайните дни и нощи на фронта, концлагерите, затворите и разстрелите… Всичко в името на „справедливостта“ и висше благоденствие!
Горките изтерзани народи, сякаш нямат памет. Много бързо забравят страданията и проявяват благородство от висока степен. Тяхната /на народите/ задача е да възстановят разрухата след пагубната игра на вождовете си и да бъдат благодарни за дребните подаяния. Нали знаете какво е времето сега? – казват те. Това са ни възможностите.
Безочливо политическо лицемерие.
И така колелото на времето се върти, надеждата отвреме – навреме се освежава и толкоз…
Та в онези години, когато човечеството се люшкаше между да и не, опитвайки се да намери отговор на вечния Хамлетовски въпрос, от тогавашна Югославия бяха изпратени голяма група техни деца в Харманли. Представям си в тези оскъдни години, във времето на купонна система, на опашки пред Комисарството за чифт гумени галоши – как тогавашните власти са се справяли с тези проблеми. Но пък е било много благородно! И ето ти югославски деца – въпреки бежанците в Дървения град, въпреки италианските пленници, които, незнайно защо, също бяха разквартирувани тука, та и за тях трябваше да се полагат грижи. Проява на човещина и солидарност в техните най – широки граници.
Безкрайна доброта!
Така тече животът – с противоборство, с явни и скрити усилия за надмощие и опиянение от постигнатото, от самозабрава, от която следва разруха след това и с надежда, която за миг не бива да угасне, защото след това идва смъртта.
Вярвам обаче, че всеки роден на този свят, е орисан, има своята мисия в живота и, ако я открие сред многото предизвикателства, ще бъде щастлив, защото това е неговият път, на него той ще разгърне потенциала си. Иначе следва цял живот лутане и неудовлетвореност. А лутането не е истинско движение, то е някаква илюзия за него, което води до объркване на посоките, до загуба на време, до по – ниско равнище на духовност, до пустота и безнадеждност.
А човечеството не спира да се движи и физически, и духовно, търсейки нови предизвикателства: надолу – в глъбините на океаните и моретата, нагоре – към незнайни други загадъчни светове…
И винаги с надежда…

Снимка: Интернет

продължава

Павел Атанасов
От Павел Атанасов октомври 25, 2018 10:45
Напиши коментар

Няма коментари

Все още няма коментари!

Все още няма коментари, но Вие може да бъдете първият човек коментирал тази статия.

Напиши коментар
Виж коментарите

Напиши коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Реклама