Вторият автор на Бай Ганьо е харманлиецът Тамер Халил

Георги Николов

Първата скулптура на знамения Бай Ганьо пред розоварната на етнографския комплекс „Дамасцена”, край казанлъшкото село Скобелево, е дело на харманлийския скулптор Тамер Халил. Така ваятелят от града на Белоногата става вторият след Алеко автор на безсмъртния герой, олицетворяващ характерните черти на българина. Но неговото творение е от скулптурна плът – глина и впоследствие бронз.

Бай Ганьо вече може не само да се прочете, но и да се пипне.

Да се седне до него на пейката, да се прегърне през рамо, да се направи селфи с него. И точно пред тая розоварна му е мястото, на пейката, с типичния му аксесоар – дисагите, пълни с мускалите розово масло, сетрето, калпака, ботушите. Този Бай Ганьо на Тамер Халил е най-голямата атракция не само в комплекса, но и в България. Няма другаде такава фигурална композиция от жанра градска скулптура. Като се има предвид, че от поставянето на скулптурата на 22 май 2014 година досега през комплекса „Дамасцена” са минали близо 70 000 туристи, толкова са го и видели. А сигурно и приседнали до него да си направят снимка за спомен. Така той се тиражира и ще се тиражира в не по-малко бройки от настолната книга на Алеко Константинов.
Поръчката за най-популярната засега творба на младия скулптор идва за него неочаквано от собственика на етнографския комплекс Стоян Стоянов. Тамер се чувства щастливец като самия Алеко. Да пресътвори литературния герой в скулптура за него е чест, но и творческо изпитание. Не крие, че за ваянието си взема терк от фигуралната композиция на баща и син Славейкови на едноименния площад в София. Ходи на няколко пъти в столицата да оглежда работата на майстора Георги Чапкънов. Но също така прескача и до Пловдив да види подобната скулптура на зевзека Мильо по главната на Филибето, дело на Данко Данков. После запрята ръкави в ателието си в Харманли и се залавя за работа.
„Дамарът на всяка скулпторна творба е, че можеш да усетиш въздуха зад нея, не като при картината, зад която има стена”, разкрива творческото си кредо Тамер. „Работата с глината е едно непрекъснато отнемане и добавяне на материал, докато се оформи скулптурата, според първоначалната идея. Първоначално с поръчителя Стоянов смятахме Бай Ганьо да прилича на Георги Калоянчев в коронната му роля, но на един етап от оформянето на образа той допадна на собственика на комплекса и го оставихме така.” Останалото е занаят – макети, глина, изработване на матрицата и най-накрая отливането от бронз, в случая в леярната на казанлъшкото село Овощник. Чак после идват лаврите по време на откриването на скулптурата, добрите отзиви, хвалбите.
Но Тамер няма време да лежи на тия лаври, много скоро получава втора поръчка – този път да се извае създателят на незабравимия български образ – Алеко Константинов – Щастливеца. Новата скулптурна фигура трябва да е на 20 метра от седящия на пейката Бай Ганьо. Да бъде негов контрапункт с елегантността си, осанката и изтънчеността на големия писател. Но същевременно и да се стреми към героя си като към своя литературна рожба, която е непреходна във времето. Харманлиецът се справя блестящо с тези виждания на собственика на етнографския комплекс, като влага в творбата всичките си умения на професионалист.
Неговият Алеко наистина е извисен и същевременно земен.

И става първата скулптура от този тип на Щастливеца, като изпреварва с откриването си другия подобен паметник на Алеко Константинов в София на бул. „Витоша”. И тук Тамер разказва за един куриозен момент от работата си по скулптурата. За разлика от Бай Ганьо, отливат от бронз Алеко в най-голямата на Балканите и специализирана леярна в квартал „Требич” в столицата, където отливки поръчват едни от най-големите ни скулптури като Александър Хайтов, Крум Дамянов и други майстори. Става така, че в тази леярна своята плът от бронз придобиват по едно и също време Тамеровия Алеко и Алеко на търновския скулптор Борис Борисов, предназначен за Витошка. Две статуи на един и същ прототип – нещо, което не се било случвало в цялата 30-годишна история на леярната, както тогава твърди собственикът й Марин Марков.
Бай Ганьо и Щастливеца на Тамер Халил не са единствените му работи с национална значимост. Всъщност още с първия си проект той печели известност. Това е бюст-барелеф на хърватския историк и общественик от 19-и век, католическия свещеник Франьо Рачки. Паметната плоча е поставена в централната сграда на БАН, както е отбелязано и в Уикипедия. Отдаването на почит към Рачки е заради приноса му в изследването на българската история и култура. Барелефът тогава е поръчан от хърватското посолство у нас за дарение на БАН и е открит тържеството през 2007 година от президентите на двете страни Георги Първанов и Стипе Месич, като благодарствено е споменат и авторът Тамер Халил.
Още един барелеф има в творческата си биография харманлиецът – на Никола Петков в родния му град. В Харманли са разположени и други негови ваяния, най- монументалните сред които са композицията „ Харманли на младите хора” и войнишкият мемориал на загиналите във войните харманлийци в центъра на града. Въпреки че е профилиран в монументалната скулптура, има творби от областта на малката пластика, които показва периодично по изложби. Като старши експерт в Културния център към общината в Харманли Тамер Халил е и уредник на тамошната художествена галерия, която всяка година урежда минимум 4-5 изложби на различни художници от региона и страната.
Усещането му за скулптура, за обемни форми е в пръстите му, както е при пианиста или хирурга. Дарбата му е открита още през юношеските години, когато учи от 1990-а до 1995 година в хасковската гимназия с разширено изучаване на изобразително изкуство. Тогава в специализираната паралелка учителят му по рисуване Георги Шопов забелязва, че рисунъкът на Тамер търси многоизмерно изражение и не се задоволява с плоскостта на картината. Насърчава възпитаника си да се насочи професионално към скулптурата. И момчето го прави – след три неуспешни опита да запише изобразително изкуство във ВТУ „Кирил и Методий” на четвъртия път успява. Попада в класа на проф. Стефан Лютаков, който в момента е ръководител на катедрата по скулптура в университета. Там към таланта и любовта му към ваенето се прибавят и много знания, и професионални умения. Той намира призванието си на творец, който придава на глината форма, одухотворява е като произведение на изкуството.

Негови скулптури вдъхват живот на много места в България.

Но етнографският комплекс „Дамасцена” край Скобелево си остава неговата обетована земя. Тамер често пътува до там. Понякога води приятели да им покаже творенията си. А сред събитията по откриването на скулптурите се нарежда и едно негово още по-лично събитие – сватбата с неговата любима Рефие, състояла се между двете бронзови фигури. Както се шегува, те символично са му кумували. И ако не друг път, то поне тогава Тамер Халил се е чувствал Щастливец – като младоженец и втория автор на Бай Ганьо след Алеко.