Сръбски поет, приятел на Атанас Далчев и Пеньо Пенев завършва дните си в с. Българин

Георги Николов

Когато на 25 юни 1999 г. на гробището в село Българин погребват сърбина от Косовска Митровица – Сретен Милисава Йованович, едва ли някой, освен най-близките му, си дава сметка, че в харманлийското село е завършил дните си един поет с житейска и литературна съдба като тази на Аргирис Митропулос и Фахри Ердинч. Местните си го знаят повече като мъжа на съселянката им Мария, сърбина, както му викат, и особняка, какъвто им се струва.

В Българин Сретен Йованович прекарва последните шест години от живота си, но никой тук така и не научава, че този странен, самовглъбен и уединен, но не натрапчиво, възрастен мъж е имал литературни познанства с едни от най-значимите български поети от втората половина на миналия век. А и пришълецът не намира за нужно да се знае, че преди да дойде в селото, дълги години е бил душата на литературната бохема от легендарния софийски ресторант “Бамбука”. Пък и на кого да се похвали, че близо седемнайсет години е най-близкият приятел на Атанас Далчев и че той е човекът, който го полага в ковчега в моргата на 3-та градска болница в София, където големият поет издъхва през 1978 г. Непристъпният за мнозина други пишещи братя Далчев е бил толкова близък със Сретен, че обсъжда с него почти всяка бележка от знаменитите си “Фрагменти”, доверява му творческите си тайни около написването на емблематичните си стихотворения, дори му позволява да редактира някои от тях. Другаруването в ония години на емигранта от Югославия с автора на “Ангелът на Шартър” е най-съкровеното му човешко и литературно посвещаване, но Сретен Йованович поддържа още връзки с Радой Ралин, Иван Пейчев, Пеньо Пенев. Пред сърбина поетът с ватенка за пръв път чете “Дни на проверка”, докато поемата е още в ръкопис. Сретен приютява несретника в най-трудния му период през ноември 1958 г. Въпреки че тогава жена му Мария е бременна, дели с Пеньо тясната си квартира на улица “Сердика” зад Централната софийска баня. В “Бамбука” пък дели маса с най-колоритните представители на тогавашния литературен и интелектуален елит на столицата. Поглъща не толкова питиетата, колкото гениалните реплики на Иван Пейчев, ресторантските изпълнения на актьора Богдан Семерджиев – Боби, откровенията на художника Генко Генков и стиховете на поета Симеон Симеонов. С умението си да изслушва, да предразполага към изповед сърбинът привлича артистичните люде като магнит, затова веднъж Стефан Кожухаров – Точо му казва: “Ти няма да пиеш колкото нас, ти трябва да останеш – ти ще бъдеш летописец на гвардията!”

И той действително е такъв, докато гвардията, макар да не се предава, все пак отстъпва. Отиват си от живота Иван Пейчев, Пеньо, Далчев. Сретен, както му е поръчано, остава. Завързва нови литературни познанства с по-млади поети – с Борис Христов например, за когото е чувал възхитителни отзиви от самия Далчев. Но нито новото литературно братство, нито “Бамбука”, нито София са вече същите. Най-скъпите на сърцето му приятели са влезли в обществото на мъртвите поети, той е останал сред живите. Но се чувства самотен и решава да избяга от София, която му напомня за толкова невъзвратими срещи.

“Преселихме се в родното ми село през 1993 г. и поради материални притеснения”, разказва сега Мария. “В София винаги сме живели бедно и макар че Сретен като участник в антифашистката съпротива в Югославия можеше да издейства от Партията имот край столицата, не го направи. Не търпеше компромиси с идеала, замянката му са материални нещица…”

Ако в харманлийското село Българин Сретен Йованович пристига след осмислен от поезията живот, то през 1949 г. той емигрира в България след едно голямо прозаично отклонение на партизански борби, гаснене по концлагери, гонения от чужди и свои. През 1941 г. при нахлуването на хитлеристите в Югославия седемнайсетгодишният тогава потомък на прастар черногорски род прекъсва учението си в Печ и хваща гората с Ябланическия партизански отряд. Само година по-късно е арестуван за нелегална дейност и хвърлен в концлагера “Саймище” край Белград, където концлагеристите мрат като мухи и от 12 000 скоро остават само 2000. Заедно с оцелелите Сретен е прехвърлен в лагера “Кремс Енд Донау” в Австрия, оттам – в друг лагер, вече в Германия. От това място сърбинът бяга при настъплението на съветските войски и се завръща в Югославия през 1945 г. За кратко служи в министерството на вътрешните работи в Белград, а след това е вече студент в пражката политехника, където изучава електроинженерство. Тогава започват и гоненията му от своите. Заплашен е от арестуване като член на “Информбюро” и затова през 1949 г. минава нелегално сръбско-българската граница и намира убежище у нас. Тук завършва образованието си в Политехническия институт – София и започва работа в завод “Ворошилов” и в института по електропромишленост.

“Инженерството не му беше по сърце, повече го влечеше перото”, казва Мария.

Тя помни онези Сретенови години и като най-възторжените заради първите му творчески изяви и успехи, и като най-тежките заради живота му на емигрант. “Не беше виждал майка си Фания цели тринайсет години. Чак през 1962 г., когато отношенията между Югославия и България се поразмразиха, я пуснаха да посети сина си. Няма да забравя оная тяхна среща на софийската гара. Той тичаше дълго покрай влака, докато спре. После как се прегърнаха само…”, спомня си Мария Йованович.

Година преди да посрещне майки си в България, Сретен изпитва друго голямо щастие, запознава се с кумира в поезията – Атанас Далчев. Срещата им става през лятото на 1961 г. в почивната станция на писателския съюз в Созопол. Дотогава Йованович е издал една тънка книжка със стихове, член е само на кабинета на младия писател, а Далчев… Далчев е вече мит. Но се сближават. Сближават ги всъщност децата.

“Далчев много обичаше децата. Предварително имаше доверие в хората, които имат деца. Подарените му книги от детски писатели той раздаваше на деца. На сина ми Томислав той даде сума книги. Всъщност Томи беше причината да се запознаем двете семейства в Созопол”, пише в спомените си Сретен. “Така беше”, потвърждава Мария. “Нашият Томислав веднъж се заигра в станцията при дъщерите на Далчев, после вече и ние се опознахме. Започнахме да излизаме заедно на разходка в градината. Далчев и мъжът ми все избързваха пред нас, жените, и си говореха, разбира се, за литература…”

В София тия разходки двамата поети ги продължават или в градинката пред Народния театър, или в Парка на свободата. Излизанията им заедно привечер са почти ритуални. Далчев, който има железен режим на работа, на много работа, няма нищо против да сподели малкото си време за почивка със сърбина, приятно му е. Освен това двете семейства често си гостуват. Тогава, както си спомня Мария Йованович, Далчев още обитава полуразрушената си фамилна къща на улица “Васил Коларов”, едва побира многобройната си челяд в една само нейна стая. “Възмутително беше поведението на Съюза на българските писатели по неговия жилищен проблем”, сочи в мемоарите си емигрантът от Сърбия. Грижата му е, че ходенето на Далчев по мъките, сиреч по адвокати, по събрания на новостроящата му се кооперация и прочие е станала причина българската литература да се лиши от поне една книга със стихове на големия майстор на изящното слово. Сретен го е грижа за това, писателският съюз, дето и по устав е призван да си окумява членовете, не го е грижа… Затова емигрантът не се поколебава да напише протестно писмо с много остър тон до ръководството на СБП за нехайството му спрямо жилищния проблем на Далчев.

От друга страна, колкото е по-тясно тясно у Далчеви, толкова повече у тях се събират хора широко скроени, извисени над материалното, духовни. Тук често се отбива Радой Ралин. Идва и Чило Шишманов, с когото Далчев работи над стихотворни преводи. В тясната стая неведнъж се застоява и Александър Геров. Него и Атанас Далчев Сретен често ги заварва в някаква мълчаливо творческо съзаклятие. “Колкото и пъти да съм ги намирал в хола на масата, винаги ми е правело впечатление, че повече мълчаха. Разговаряха чрез мълчание.”, отбелязва в спомените сърбинът.

“Мъжът ми боготвореше Далчев, считаше го за “несбъднат нобеловец”, казва Мария. И тъкмо заради това преклонение пред живия класик Сретен едва ли е приемал близостта си с него като някаква привилегия. Но отстрани вероятно е изглеждало и така. Неслучайно в ония години много млади поети от “Бамбука” предават чрез Сретен първите си книги на Далчев. И пак чрез Сретен очакват отзиви. Но големият поет обикновено мълчи…

Най-интересното за литературната ни история е, че сърбинът от Косовска Митровица става топлата връзка между двамата големи – Атанас Далчев и Иван Пейчев. Веднъж комендантът на литературната бохема от “Бамбука”, както всички там наричат Пейчев, казва на Йованович: “Скоро ще умра, искам преди това да се видя с бай Атанас. Уреди ми една среща!” Сретен я урежда и тя действително се осъществява. За тая среща впрочем си спомня и Мария. Тя и съпругът й водят Иван Пейчев и жена му у Далчеви, които по онова време вече са в оборотно жилище в Западния парк. Първото, което прави впечатление на Мария е, че ходещият обикновено неглиже автор на “Всяка есенна вечер” този път е изтупан в костюм, може би за пръв път в живота си. Друго необичайно за него е, че волнодумецът от “Бамбука” се държи много плахо, досущ като ученик пред учителя. Но така и подобава. Самият Пейчев е признавал много малко поети. Но Далчев той е поставял веднага след Ботев, твърди в спомените си Сретен Йованович.

Как ли се е чувствал той пък между тези почти еднакво надарени поети, но странно различни като натури: единият пълен въздържател и безкрайно търпелив “родител на стихове”, другият – роден бохем, галеник на музите и рожба на поетическото озарение? Вероятно в душата си Сретен е носел по нещичко и от двамата. И, разкъсвайки се между тях, но и събирайки ги в едно в себе си, той несъмнено е оправдавал името си – Сретен, което буквално означава щастлив.

Щастлив е бил Сретен Йованович в България и в Българин, сред хора, които са го обичали тъкмо заради чудатостта му, макар да не са считали за нужно да го показват. В Българин, селото на Мария, сърбинът най-сетне намира убежище, истинско. Нищо, че в българинския му дом не идва Радой Ралин, както на няколко пъти се кани. Нищо, че селската кръчма не може да се сравни с “Бамбука”. Важното е, че поезията е навсякъде.