Справедливост. Има ли я?

Справедливостта е индивидуална оценка на определено обществено събитие или конкретна проява на човешка позиция. А самата оценка зависи от образованието на личността, от възпитанието й, от опита и социалната среда, в която расте, чрез които оформя своята позиция в живота.
Затова, вероятно сте забелязали, има диаметрално противоположна реакция на всеки отделен индивид, а съвкупността от образованието, възпитанието, опита и социалния статус на човека са в основата на интереса. Интересът пък е в основата на личностната позиция. Затова оценката на отделните хора за определено събитие е коренно различна и противоположна, както се казва. Това, обаче, не е само реакция на отделния човек, понякога, много често, цели човешки групи имат една и съща позиция по определени обществени проблеми, за които не е необходимо да се дискутира, те се приемат априори без емоционална и нравствена вътрешно – личностна конфликтност.
Представете си следната ситуация! Феновете на два противникови футболни отбора в един момент възторжено започват да крещят и се прегръщат от радост и удовлетворение – съдията е посочил бялата точка на дузпата в полза на единия отбор. Възможно ли е това? Не, не е! Всяка група категорично отрича или потвърждава правилността от решението на съдията. И докато едните викат „Осанна“, другите ругаят. Това е позицията! Тя е ориентирът, който осигурява безалтернативното движение във възприетата посока, често без конфликти и съмнения.
Както е казано и потвърдено от многовековния човешки опит битието определя съзнанието. Това означава, че поведението на някои личности е променяща се величина /не съм сигурен дали това е величина/, които са нямали утвърдена своя позиция или умело са прикривали нейната липса, очаквайки „Годо“, като добре смазани ветропоказатели. И тогава се проявява цялото безсмислие на един провален живот – в компанията на белите мечки, айсбергите и ледените води на океана. Съдба! Покварена и провалена орисия, която не предизвиква никакви колебания в тях, важното е да заемат нишата, която им предоставя заслон и уют. После ги очаква безсмъртие… Горките!
Ако е вярно твърдението, че всичко на този свят се заплаща, то тогава Кръчмарят още не е казал последната си дума. И така човекът се люшка по вълните на времето, без да мисли кой знае колко за избора на посоката, разчитайки на инстинктите си. Важното е да усеща вятъра в гърба си. Значи неговият личен компас показва „вярната посока“ на къде да върви, бързо и задъхано – до обетования Ханаан. Колко лесно и колко успокояващо, без никакви емоционални отсенки.
Слънцето грее и дарява чувствена сладост!
Ами законът? Често си мислим, че законът и справедливостта са паритетни понятия, два синонима на едно и също нещо. Но не винаги е така. Във философската основа на закона трябва да прозира знакът на справедливостта. Тогава трябва да се игнорират политическите и верските пристрастия и социалната принадлежност, които пък са свързани с представите за справедливост на една отделна група хора, а не на цялото общество. И така настъпват кризите, които често предизвикват стихии от недоволство, които разклащат основите на властта и идилията, в която тя така добре се чувства. Понякога трусовете са толкова мощни, предизвикани от тласъците на насъбраната отрицателна човешка енергия, че разрухата е сигурна и са подкопани старателно изгражданите устои на върховете.
А като говорим за различията във взаимовръзката справедливост – закон, трябва да сме наясно какъв е техния генезис.
Справедливостта е нравствено понятие, която не се нуждае от описване – тя е вътре в нас, с нея растем, с нея се оформяме като личности, от нея идват рефлексите ни при провокациите на многоликия живот.
А законът? Това е правна норма, която, според всеобщото разбиране, е задължителна за всички. Така ли е всъщност? И тези, които го нарушават, какви са?! За тях не важат ли правилата за справедливост и законност? Това се отнася преди всичко за онази съвкупност от нарушени правила и закони и наглото погазване на общоприетия морал.
Често съм си мислел откъде идва равнодушието тогава – дали от страха, или от липсата на обществена опора. И от двете. Страхът е продукт на второто. Най – често нито обществените, нито държавните органи реагират адекватно на всеобщото разбиране за справедливост и го погазват, което води до разочарование и покруса.
Казват: „Срещу ръжен не се рита“, но ако не изтръпне кракът ти от болка, какво ще е равносметката ти накрая?
Мижава философия на робската душа! Тогава нямаше да го има Левски, нямаше да го има Ботев, Хаджи Димитър и т.н и т.н.
И понеже става дума за справедливостта, мисля, че е редно да изразя собствената си позиция по нашумелия в последните месеци конфликт с оплютите деца и решението на учителката да накаже провинилия се ученик като го унижи. Наясно сме всички колко крехка и лесно ранима е детската душа и затова е необходимо много внимателно да се подходи към решението на подобен казус. Детето трябва да е наясно, че всяко такова действие има някакъв /не винаги адекватен/ отговор и реакция. Но не бива да правим и другите деца мерзавци. Еволюцията е била благосклонна към нас, хората. Дала ни е словото – неоценимо богатство, друг вълнуващ и многоцветен свят. То трябва да бъде основното оръжие в борбата с дефектите в организма на обществото. Не бива да се реагира първосигнално – само със сила и демонстрация на физическо превъзходство. Такова грубо действие открехва скритите зли сили в човека. А това, което се постига със словото и поведението е обикновено много бавен и труден процес. Истинските резултати идват след много години упорита работа, но те са трайни, иска се много търпение и последователност. Значи мисията на учителя и родителите не е невъзможна, но е съдбовно важна, ако тя е хармонизирана и подкрепена с взаимност. Затова и лекотата, с която родителите решават да дадат учителката под съд е необмислено, действали са интуитивно. Дано се намерят добри и умни хора, които да ги вразумят, защото възпитанието на детето е тяхна първа и най-важна отговорност. А те не са правили явно всичко необходимо и изглежда не са успели.
Ето ги проблемите на справедливостта и нейната естественост. Всъщност те не са нейни, а наши, защото желанието за превъзходство без необходимите аргументи е вътре в нас и защото нещо от нашата много често несъвършена природа ни нашепва да не отстъпваме назад, за да не загубим „самоуважението си“, което е никому ненужно, ако то не е истинско.Колко още ни трябва? И още колко пътеки в битието си трябва да извърви човечеството в своето духовно усъвършенстване! Иска ми се да вярвам! Още от древността философите за извели и формулирали закона за единството и борбата на противоположностите. И така, преодолявайки тези противоречия, човечеството се усъвършенства с цената на много жертви / не на всяка цена физически/. Тази надежда е жива винаги.Тя е моторът в организма на обществото.
Не съм сигурен дали съм дал отговор на въпроса, но той е отворен. Нека всеки сам да потърси смисъла на понятието в себе си и неговия отговор.
Справедливостта е човешки емоционален продукт с много лични и обществени нюанси и с особен аромат като света, в който живеем.