Приятелството и смъртта. Спомен за Атанас Николов

Нямам намерение да пиша есе за приятелството, пък и едва ли е нужно. Всеки има своя представа за него, но едно е общото – вярата в другия до тебе.
Приятелството е проява на една особена необяснима взаимност, то е своеобразен човешки феномен, който търси своето обяснение както в нравствено – етичните комплекси, които са в основата на личностния ни духовен строй, така и в социалните ни отношения.
Това е човешка проява в социалното битие, която не се среща никъде другаде в живия свят. Може да има имитация, основана на рефлекси и показна близост и притвореност, но, уви! това не може да се нарече приятелство.
Човекът е много по – сложна физическа и духовна система, чиято пълноценна реализация е вътре в самото общество, а неговата уникалност – в тесен приятелски кръг. Там той може спокойно, без притеснение и страх, да разголи своята душа, да покаже онова невидимото, което той крие от самия себе си. Никой не обича слабостите си!
Двойката или групата приятели са равнопоставени (досущ като равноапостолите), при тях няма изявен лидер, те са амалгама от качества и чувства, които взаимно се допълват, за да пресъздадат хармонията на човешките връзки, които са смайващо дълбоки и разнообразни. Не е изследвана, според мене, тази непонятна притегателна сила, която ни свързва с другите индивиди, понякога след случайна среща.
И въпреки всичко приятелският кръг си има своя център – един от тях е хоросанът, разтопеното олово, които свързват отделните елементи на кръга, един връх в тази релефност, приличаща на пирамида. Върхът на пирамидата не е вождът, той е ориентирът и всеки член на приятелското общество се стреми към този връх, за да се получи необходимият физически и духовен синхрон.
В приятелската група няма комерсиалност, има доверие. На приятеля му се помага в нужда, подава му се ръка, без да се търси каквато и да е облага или признание. Всяка помощ е безкористна, продиктувана от чувството на уважение и близост с другия. Това, вероятно е най – високото равнище – физическо и духовно – между хората. Дали това не е търсената от всички духовна обител, която утолява глада и жаждата на човешката душа? И тази близост, ако е истинска, не подлежи на износване и развала, а е за цял живот.
В нейната сърцевина и нетленност няма място за такива кармични заклинания като „… докато смъртта ви раздели“. Приятелството, следователно, не е договор между двама или няколко човека, то не подлежи на администриране, няма спорадичен характер.
Затова и срещата с приятел е празник и наслаждение, тази среща е причина за прилив на чувство и енергия, които избуяват, та човек дори се задъхва. Радостта и удоволствието в случая вървят ръка за ръка, а това състояние на духа всъщност е т.нар. нирвана (понятие от Будизма), което, най – общо казано, е състояние на блаженство, което се преживява, а не се обяснява с думи.
Приятелството е същото – и то като т.нар. нирвана се преживява, без да се обяснява словесно. Затова в приятелския кръг цари блажено състояние като се избягват неговите крайности, то прилича по – скоро на медитация, от която се излиза чист и пречистен сякаш са отпаднали всички съмнения и тегоби.

Тогава? Кога идва краят? Няма край, дори когато в живота на хората се намеси онова склетеподобно (в представата на живите), което държи в костеливите си ръце косата, с която отнема живота ни. И ако човешкият живот е дар от Бога защо тогава това грозилище си присвоява правото да ни го отнема!

Безцеремонно и безпардонно!
Църквата е изградила един свой паралелен свят, в който да наказва злото и да поощрява доброто, т.е. послушанието. Но смъртта има власт само над тленните останки, а какво става с човешката душа – плаха и неориентирана, властвала до сега над тялото, сърцето и ума на живия. Сигурно тя намира някакъв красив тих пристан, за да може във всеки момент да е сред нас – приятелите на този, който вече е извървял своя земен път. И винаги не е стигнал до неговия край! Съдба или предопределение?
Но тя явно е толкова близо до нас, че ние усещаме присъствието на ферментите, които тя (душата) ни изпраща за поздрав, усещаме нейния аромат. Сигурно затова толкова често си спомняме за приятеля, той отново е в центъра на разговорите. Без тъга, като че ли всеки момент, той ще дойде и ще заеме мястото си сред нас – неговите приятели – и разговорите ще тръгнат в познатото русло.
Всичките тези думи, написани така, са в памет на Атанас Николов – Башето. Имал съм няколко пъти правото и привилегията да покажа писмено отношението си към неговата личност и към неговия творчески път. Опитвах се да бъда обективен и акуратен, без излишни сантименти.
Думата ми, обаче, е за него като личност и творец. Запомнил съм неговата всеотдайност и нестихваща творческа енергия. Преследваше поставените пред себе си цели и вървеше напред. За него най – важното на този свят бяха три неща: изкуството, на което се беше отдал с болезнена ревност, семейството и децата, което не означава, че те го ограничаваха. Той си имаше свое лично пространство, което беше само негово и много малко хора имаха достъп до това пространство.
Семейството и непрежалимата загуба на съпругата му бяха дълбоко закодирани в неговото поведение. Опитваше се даже чрез формите на мерената реч да изрази чувствата, които го вълнуваха и разпъваха душата му. Апотеоз в тези поетични пристъпи беше „смълчаното“ му хоро. Колко трогателно и колко вълнуващо!
На фона на не особено ангажиращите разговори в някои мигове той се е чувствал сам, загубен в брътвежите ни. Но до последния си ден Наско не загуби вкуса си към живота и чертаеше планове за идните си дни. Спомням си с какво вълнение споделяше радостта си, че репетиционната зала в читалището била ремонтирана, значи отварят се нови възможности за работа и творчество. Фалшива илюзия!
И всичко стана толкова бързо и неочаквано, сякаш това беше епизод от фентъзи филм, където героят търсеше нови превъплъщения, за да ни изненада и останем в захлас, без да можем да промълвим едно що – годе смислено слово.
Така и го изпратихме – с отпуснати ръце като прекършени, с взор, отправен в нищото, очаквайки чудото…