Плеядата – Театър и кино, част 1

Когато в началото писах за високата степен на духовност в Харманли, имах предвид изявите на почти две поколения млади хора, които се опитаха с чар и талант да завладеят сцените на националните театри, киното и телевизионния екран.И успяха!
Ще ги разделим условно на две категории – режисьори и актьори, макар че са от един екип, копаят в един и същи забой лепкавата глина и търсят вдъхновено скъпоценния камък – душата на човека.
От режисьорите най– ярко се откроява името на професор Иван Добчев – носител на две награди „Аскеер“ за режисура и за съвременна българска драматургия. Първата му режисьорска постановка е в Димитровград. Поставял я е и в други български театри. От 1988 г. работи в театрална работилница „Сфумато“. Иван има собствен поглед за процесите в театъра и ги отстоява.
Преди години четох едно негово експозе за постановката на „Албена“ от Йордан Йовков – много ярка концепция и аргументирана позиция при изграждане на образите. Говори тихо, но е безкомпромисен по отношение на избраната посока.
Той знае много и много може.
С режисьора Петър Александров се запознах по време на организацията и провеждането на Националните празници „Изворът на Белоногата“. Бяхме го поканили да режисира всички прояви на празниците. Беше отзивчив, сговорчив, но и отговорен човек, проявяваше разбиране към всички наши затруднения. За последно се видяхме в Габрово, където беше назначен за директор на Драматичния театър.
Георги Делев го познавам от ученическите години в гимназията. Аз бях в долните класове, а той беше пред завършване на гимназиалния курс. Запомнил съм го главно с неговите изяви като рецитатор по повод на национални празници.
Помня, че рецитираше стихове на Вазов, Ботев, Вапцаров, Смирненски, Петьофи с много чувство и патос. После замина да учи в София и от тогава не съм го виждал. Не познавам творческите му превъплъщения, но знам, че много години е бил режисьор в Театъра на Пазарджик и негов директор.
Всички в Харманли ги познават и се гордеят с тях – актьорите. Те са отделно съзвездие. Какъв ли щеше да изглежда българският театър и кино без тях? Сигурно нямаше да са същите.
Ще отдам почит на възрастта. Затова първо ще спомена Димитър Хаджиянев – дългогодишен член на Варненския театър. Познавах го бегло от редките му завръщания в родния град. Беше тих, почти затворен в себе си мъж. От поведението му лъхаше повече аристократизъм и вродено благоприличие – не натрапваше с нищо своето присъствие. Разпределен в Русе, където престоява до 1957 г. След това, до края на кариерата си, отдава сили, любов и талант на Варненския драматичен театър „Ст. Бъчваров“. Изиграва над 150 роли в театъра, участвал е в повече от 15 филма. Негово върхово постижение в театъра е ролята на Бърнард Шоу от пиесата „Милият лъжец“, а в киното на Йосиф Хербст от филма „По дирята на безследно изчезналите“.
Димитър Хаджиянев се е изкушавал от писаното слово – има две издадени книги: „При тебе идвам горд и чист“ и „Като шишенца от парфюм“.
Носител е на награди на Съюза на журналистите в България – „Златно перо“ за ролята на Йосиф Хербст, на Съюза на артистите, на Министерството на културата. Награден е с орден „За храброст“ за участието му като офицер във Втората световна война.
В началото употребих думата „спомена“. Сега се чувствам неловко, защото за такъв човек се пише със смирение и възхита.

Следващият брой продължава с дамите в киното и театъра