Muxaй

Когато в Хасково разда­ваха отличията от Ill Ре­публикански фестивал, во­дещият обяви: златен ме­дал за скулптура Мандажиев от Харманли. Не го познавах до тогава. Впе­чатли ме. После не съм го виждал с години. Срещал съм негово участие в общи изложби, чувах, че е участ­вал в пленери и се е предс­тавил блестящо, говореше се за него като за преуспя­ващ дизайнер.

Удължено телосложе­ние, дълга коса, кротък поглед, с пречистена душа. Като пустинник, изпратен от светата обител да въз­върне вярата в опустоше­ните души, да ги озари с красотата.

Вярва в красивото, в природата и в човека. Сближава го взаимното привличане с другите. Тих съзерцател на красивото. Търси да го открие във всеки цвят, дърво, камък, да го пресъздаде за радост на очите. Да събере отлом­ките в съцветие. Да разк­рие за себе си, да радва другите.

Търси да овладее форма­та, да допълни пространс­твото, да го насити със съ­държание. Сътвореното да носи душа, душата излъч­ване, което да заговори със свой език.

Неговата смиреност друг път е неспокойна, тре­вожна. Тази тревога го ли шава от сън и тогава нами­ра търсеното. Открива, че то е било до него, в него.

Новите хрумвания наг­раждават замисъла.

Заглеждаме се в улицата. Минаваше жена: млада, красива, женствена, тър­жествени форми.

– Модел!

– Жена.

–  Модел!

В тази дума се криеше съзвездие от любов и труд, привличане и песенна кра­сота. За мене беше жена, родена за ролята на Албе­на, за него – модел.

В един момент го видях с гръб към слънцето. Лицето му беше в сянка, с обаяние на смирено и кротко из­лъчване. Слънцето сякаш беше над раменете му, ка­то товара на светлината, която носеше, после го ви­дях като ореол на светец.

Като гледам скулптурата пред читалищния дом, оп­риличавам го на Орфей с унеса на погледа и желана­та надежда да събере в ед­но земното с небесното.

Беше в Истанбул – да пре­печели. Хора, близки по език, чужди по душа. Гра­дът на минаретата: забър­зан, пресметлив, грубоват. Чужд за всеки чужденец. Събира си багажа и си тръг­ва. Тука му е добре. Душата му е спокойна. Слиза и вър­ви по улица (Щастливеца) „Алеко“. Срещат го близки и непознати, всички се ус­михват и поздравяват: Здра­вей, Михай!