Белият ескадрон, част 1

Белият ескадрон е българска кавалерийска част от състава на Шести конен полк, дислоцирана в Харманли, която била съставена изцяло от бели коне – изключително рядко зрелище, което всявало панически ужас сред румънци, руснаци и сърби по бойните полета на Добруджа през есента на 1916 година.
Вихрената галопираща лавина от блестящи на слънцето саби и бели коне вдъхновява военния кореспондент Йордан Йовков да напише един от своите разкази-шедьоври, посветени на военната тематика.
„Белият ескадрон” се отличава още в първите дни на кампанията в Добруджа в началото на септември 1916 г.
Ужасът, който всяват белите български конници сред румънската пехота, граничи с мистично вцепенение. Стига се до куриозни случаи – двама български кавалеристи да пленят и разоръжат цял взвод румънци.
Ескадронът е бил елитът на нашата армия, но той е забравен по три причини.
Първо, бил е „царски” полк с патрон Нейно височество княгиня Мария Луиза. Второ, заради това пленено руско знаме за него не се говори по време на социализма. И трето, като жандармерийска дружина е участвал при потушаването на Септемврийско въстание, което му лепва и етикета „фашистки” полк.
По време на Първата световна война много хора са смятали, дори командири и офицери, че българите трудно ще се бият срещу руснаци, защото са наши освободители.
Но в Южна Добруджа генерал Иван Колев произнася една знаменита фраза, че той е признателен на руснаците, че са ни освободили, но какво търсят казашките полкове в нашата Добруджа и че ще бием всеки, който пречи на обединението на отечеството, разказа Йорданов.

От „България, която изгубихме”

Йордан Йовков

Ние бяхме сами в една малка стая на болницата. Другарят ми, млад подпоручик, току – що ми беше разказал как е бил ранен. Той се спасил като по чудо. Един от тия редки случаи, които разумът никога не може да предвиди и да очаква, които са вън от всяка теория на вероятностите и си остават една прищявка или предопределение на съдбата. Да си убеден, че смъртта е не само близка и неизбежна, но и да видиш, че е дошла; да изживееш това примирение, в което има толкова отчаяние, колкото и спокойствие; и ето, в последната секунда, на самия край на пропастта, дохажда спасението и животът се връща.

Може би това е най-болезнената криза за човешкото съзнание и следите й остават неизличими.

Всеки нов спомен събужда това минало и макар неведнъж да е разказвано и обяснявано, то изглежда още загадъчно, завладява изново и мечтателно унася, като сън.
На края на разказа си подпоручикът беше изпаднал тъкмо в това състояние. Легнал възнак, той мълчеше и под бялата превръзка, която закриваше челото му, очите гледаха унесено и неподвижно. Аз също мълчах. В стаята стана съвсем тихо.
Беше се мръкнало отколе. Есенната нощ беше тъмна и в почернялото стъкло на прозореца можеше да се види само отражението на лампата. Вън духаше силен вятър… Стаята ни беше на горния етаж и ниско под нас чувахме да шумят овошките на градината.
Ние още мълчахме. Неочаквано проечаха тръби. Наблизо бяха кавалерийските казарми и там свиреха заря. Два гласа – един висок и пронизително тънък, друг – мек и сладостно сипкав. В по-ниска октава сипкавият глас следваше първия, догонваше го, преплиташе се с него. Тия звуци като че се разсипваха отвисоко в нощта, ту проечаваха наблизо и рязко, ту се отдалечаваха и заглъхваха. Вятърът ги развяваше насам-нататък, както понякога развява капките на дъжда. Но защо тъй ни пленява тая проста мелодия на кавалерийските тръби? От тия трепетни и рязко очертани звуци лъха нещо тревожно и безпокойно, но в същото време – и нещо тържествено и упоително призивно. Не е ли това тая странна красота, която съчетава в себе си близостта на опасностите с екстаза на мрачния устрем на смелостта?
Тръбите замлъкнаха. В стаята стана още по-тихо и вън по-ясно се чу шумът на дърветата. Подпоручикът не беше изменил положението си, погледът му си оставаше все тъй унесен и неподвижен.
– Колко е хубаво! – обади се той. – Тия тръби!… Той помълча малко и след това, като че говореше на себе си, прибави:

– Виждам бели коне… Ескадрон с бели коне… Аз се усмихнах и учудено го погледнах.

Знаех, че сега е добре и не можеше да бълнува. Но не разбирах за какво говореше.
– Бели коне ли? Какви коне? Той се подигна и приседна на леглото. Личеше си, че е развълнуван.
– Тия кавалерийски сигнали! – подзе той. – Неведнъж съм ги слушал. Но сега, щом ги чуя, спомням си едно… тая кавалерийска атака, която гледах отблизо…

Атаката на белия ескадрон. Един ескадрон, който имаше все бели коне…

Той седна по-удобно и запуши. Аз чаках нетърпеливо разказа му. А той разказваше хубаво – с тая задушевност и леснота, която добиват хората, които са видели и преживели много нещо.
– Бях – започна той – заедно с взвода си прикритие на една батарея. Ние смятахме положението вече за добро. Отбити бяха няколко неприятелски атаки. Но надвечер откъм левия ни фланг неочаквано се появиха нови неприятелски части. Това бяха най-малко една или две дружини. Незабелязано, те бяха се промъкнали и ние ги открихме, когато пред зелената стена на кукурузите се замяркаха гълъбовите им униформи. Видях, че веригата на крайната наша рота се огъна и преви назад, за да застане срещу тях. Но това беше недостатъчно. Все повече и повече гълъбови петна се появиха пред кукурузите, тая голяма дъга се удължаваше и застрашително и отдалеч се завиваше към нас. Нашата батарея пренесе огъня си на тая страна. Но и под белите кълба на шрапнелите, сините линии все повече и повече се приближаваха.
Наблизо до нас имаше уединена и висока могила. Там беше наблюдателният пункт на батареята. Не зная какво ме накара, но по едно време се обърнах: до могилата беше се спотаил един ескадрон. Същият той – белият ескадрон! Взводовете бяха в разгънат строй, четири успоредни линии една зад друга, а цялата колона, за да не бъде забелязана, опасваше като дъга подножието на могилата.
Бях много наблизо и затова можах да наблюдавам добре. Всички коне бяха бели и като че съвсем си приличаха един на други, както и войниците, които бяха на тях.

продължава в следващия брой