Белият ескадрон – II част

Акценти

• Вестник „Сакарнюз“, бр. 16/1088, година XXl, 19 - 25 април 2024 г.
• Излиза всеки петък в общините: Харманли, Тополовград, Любимец, Маджарово, Симеоновград, Свиленград, Ивайловград, Минерални бани

Свързани публикации

• Слово за св. Йоан Рилски 0 21.окт.
• Държавата си прибрала “златната лаборатория” 0 07.мар.
• „Марица-изток“ вече 70 години изхранва региона 0 14.мар.

Йордан Йовков

продължава от миналия брой
В кавалерията белите коне се избягват – и тоя ескадрон, може би единственият, даваше рядко зрелище. Могилата и поляната около нея бяха покрити с трева, още зелена и сочна, така че белината на наредените един до други коне изпъкваше още по-ярко. Жълтият цвят на потници, на подпруги и юздечки, кафявата униформа на войниците – всичко това с мекия си тон слабо контрастираше, така че белината на конете все пак преобладаваше над всичко. Само у белите коне някак е по-видно и по-уловимо тънкото благородство и красота на тия животни: умният поглед на черните и светли очи, лъкатушните линии на жилите, чувствителната мекота на ноздрите, тънките очертания и нервният трепет на членовете. Аз съм, както знаеш, син на земледелец и разбирам от коне. В тая минута долавях и нещо повече: очите на всички коне блестяха, ушите наперени само напред, юздечките проскриптяваха между зъбите, по земята капеше бяла пяна. Ясно ми беше, че под това видимо спокойствие се крие това нервно напрежение, тоя изблик на могъща и жизнена сила, когато животното вече и по свое желание, съзнателно и охотно е готово да даде всичките си усилия, когато разбира ездача си и знае какво той чака от него. Това скрито напрежение се забелязваше и у войниците. Отзад и малко настрана от ескадрона стоеше вахмистърът. Неговият кон беше извил шията си като лебед, цялата му фигура беше наперена, като у цирковите коне.
Аз тъй бях се залисал, че можах да чуя само последните звукове на сигнала, който се чува някъде отстрана. Пък и батареята беше учестила гърмежите си. Ескадронният командир беше излязъл малко напред и сега се връщаше към могилата, като грациозно и леко галопираше върху своя горещ и строен хунтер. Тръбачът яздеше след него, но се спря и затръби, като издигаше като херолд тръбата към небето. Разсипаха се трепетни, бързи и тревожни звуци. Сигнал за атака. Видях нервната вълна, която премина между конете и ездачите. Но външното спокойствие не се наруши. Само напереният кон на вахмистъра два пъти подред се изправи на задните си нозе, без да успее да промени мястото си. Лицето на вахмистъра си остана спокойно и строго.
Чу се висока и напевна команда. Ескадронът трепна и се раздвижи с тежък и смесен шум: тежко заудряха копитата, заскриптя сбруята, прозвънтяха саблите, нетърпеливо пръхтяха конете. Взводовете като че се движеха разбъркано и всеки за себе си, но скоро целият ескадрон излезе на открито, разгърнат в една дълга бяла линия. Движеха се сега тръс. Но ето, офицерите се обръщат, един бърз и кратък поглед назад, но колко незабравимо е това изражение на лицата! Изтеглените сабли блясват във въздуха, ескадронът се разтегна повече, конете препускат още въздържано и тежко, но изведнъж леко и плавно се понасят в галоп. Издигнаха се гъсти облаци от прах. Стремителна и бясна вихрушка се носеше по полето, коне и хора се виждаха като силуети в мъгла, извиваха се и блещяха сребърните змии на саблите – и над страховития и ритмичен тропот, от който кънтеше земята, се раздаде “ура” – гневно, заканително и страшно ура.

Белият ескадрон, част 1

Между поляната, отгдето тръгна ескадронът, и кукурузите имаше някакъв дол. Ескадронът слезе и се изгуби там. Топовете замълчаха, настъпи напрегната и безмълвна тишина. Пред кукурузите настъпи движение, гълъбовите фигури тичаха, суетяха се, събираха се на групи. Остро и сухо затрещяха залпове. Ескадронът се показа на другата страна. Там беше зелена и чиста поляна, прах нямаше. Един син облак се беше спрял ниско на хоризонта, на тая страна. Надвечер осветлението е меко и въздухът е прозрачен. Отчетливо и ясно се виждаше сега дългата редица на белите коне, които сякаш летяха над земята, саблите се размахваха и блещяха, и тия огнени линии сякаш бяха светкавица в самия облак. И пак това високо и задавено ура. Залповете следваха един след други. Падна един кон, но войникът се изправи и като че увлечен от инерцията на тоя вихър, видях го да тича с издигната сабля напред. На същото място няколко коне без ездачи препускаха настрана и описваха малки кръгове.
Но бялата редица на ескадрона стигна зелената стена на кукурузите и също като гребена на голяма вълна се удари в нея. Аз не видях вече какво стана. Една разбъркана маса, редки гърмежи, отделни хора, и коне. Всичко потъна и се скри в тия кукурузи. Пак се зачуха “ура”. И още някаква дива и нечовешка врява… Атаката, разбира се, успя. Но това като че не ме интересуваше вече. Аз тръпнех още от зрелището, което видях. И това е, което никога не ще се изличи от паметта ми.
Няколко дни по-късно бях на превързочния пункт. В селото влизаха няколко ескадрона, тържествено звучаха фанфари. Една голяма кавалерийска маса е всякога импозантна. Но под трепетните звуци на тръбите тогава, както и сега, аз си спомнях и виждах друго. Виждах атаката на белия ескадрон.
край

Белият ескадрон е българска кавалерийска част от състава на Шести конен полк, дислоцирана в Харманли, която била съставена изцяло от бели коне – изключително рядко зрелище, което всявало панически ужас сред румънци, руснаци и сърби по бойните полета на Добруджа през есента на 1916 година.
Вихрената галопираща лавина от блестящи на слънцето саби и бели коне вдъхновява военния кореспондент Йордан Йовков да напише един от своите разкази-шедьоври, посветени на военната тематика.
„Белият ескадрон“ се отличава още в първите дни на кампанията в Добруджа в началото на септември 1916 г.
Ужасът, който всяват белите български конници сред румънската пехота, граничи с мистично вцепенение. Стига се до куриозни случаи – двама български кавалеристи да пленят и разоръжат цял взвод румънци.
Ескадронът е бил елитът на нашата армия, но той е забравен по три причини.
Първо, е бил „царски“ полк с патрон Нейно височество княгиня Мария Луиза, второ, заради това пленено руско знаме за него не се говори по време на социализма. И трето, като жандармерийска дружина е участвал при потушаването на Септемврийско въстание, което му лепва и етика „фашистки“ полк.
По време на Първата световна война много хора са смятали, дори командири и офицери, че българите трудно ще се бият срещу руснаци, защото са наши освободители.
Но в Южна Добруджа генерал Иван Колев произнася една знаменита фраза, че той е признателен на руснаците, че са ни освободили, но какво търсят казашките полкове в нашата Добруджа и че ще бием всеки, който пречи на обединението на отечеството, разказа Йорданов.
От „България, която изгубихме“

Край