С 42 години стаж в РСС Иван Вълчев става живата история на харманлийската поща, част 1
8 минути
С 42 години стаж в РСС Иван Вълчев става живата история на Харманлийската поща
Известно е, че падне ли една поща, заедно с нея пада и властта. Но при управлението на бай Иван Вълчев харманлийската поща не само не пада, ами се и въздига. Когато през 1946 година постъпва на работа в станцията като един от 18-те й чиновници, в Харманли има всичко на всичко 71 телефонни поста. Когато после в началото на 70-те става началник на РСС-то, телефони звънят почти във всяка градска къща, за да стигнат при пенсионирането му през 1985 година бройката 6500. Докато той е шеф, в пощата щъкат не някакви 18 чиновници, а екип от 300 специалисти, поддържащи освен харманлийския клон още и 34 пощенски станции в района, включително в Симеоновград и Маджарово. По времето на бай Иван разрастващите се пощенски услуги се изнасят от бившата си сграда край Гърбавия мост, сега исторически музей, и се преместват в новата поща на централния градски площад, построена там по изричната препоръка на тогавашния министър на съобщенията Пенчо Кубадински. Освен ония 6500 телефона Иван Вълчев оставя и към 2000 контакта за радиоточковата мрежа, тръгнала да се разклонява из целия град от един само високоговорител, окачен на дирек при стария градски съвет през същата оная 1946 година, когато бай Иван става пощенец.
За всичко това той може да изреди цял телеграфопощенски роман, но държи този негов роман да започне с пролог, с редове за детството му в село Черепово, за ремсистките му години в червената гимназия в Харманли, за митарствата му по Девети и след Девети.
…И ето го най-напред четиринайсетгодишен в Черепово – през зимата ученик, през лятото чобанче. Син на череповския общинския съветник Вълчо Палев и внук на дядо си Иван, който е клисар в селската църква и пастир на петдесет овце. Към него е прикрепен малкият, на него помага и от него зависи дали внукът му ще продължи да учи в града или ще си остане да пасе овцете на село. Когато третокласникът по тогавашната образователна система се запътва да става четвъртокласник в харманлийската гимназия, дядото отсича да вземе по-добре една година да попасе овцете в Черепово, пък после ще видим. И Иван изкарва тая изпитателна година по баирите, но от там все му се мержелее школото в града. После обаче тъкмо дядо му го записва в гимназията, ама пак с онова “ ще видим”. Ще види, дали унуката ще изкара първия срок, втория и чак тогава ще реши дали да финансира по-нататък учението му. Но гимназистът е отличник, не излиза много-много от градската си квартира и заляга над учебниците. А и къде ще ходи, когато после дядо му умира и многобройното му семейство в Черепово се разорява – Иван трябва да се изучи, да отсрами западналия род. Пък и по онова време гимназиалните даскали са строги – и литераторът П. К. Тишелов, и ботаничката Катя Ингьозова, и преподавателят Александър Добринов. Директорът пък, Димитър Николов, е легионерски водач и цербер.
Въпреки това гимназията е известна като “червената”. Бъка от ремсисти и череповското момче скоро става един от тях. В 5-и тогавашен клас дори е съученик на ремсовия секретар Генчо Стоев. В неговата паралелка учи и Васил Костов – Векето, който издънва ремсовата организация и става причина за голям провал, вкарал Генчо Стоев в полицията. Това е друга и дълга история, за която съм писал на друго място, но и от бай Иванова страна тя потвърждава стоицизма на Стоев. Бай Иван сега си спомня как той и други ремсови другари са обикаляли тогава около полицията, от която са се разнасяли виковете на Генчо, но до тях арестите не стигнали, списъците с техните имена, нито с никакви други, Генчо не издал въпреки мъченията.
Но Иван Вълчев сега си спомня и други интересни неща за ремсовия живот в гимназията – за това как първоначално РМС-ът работи под прикритието на въздържателно дружество, на стенографско. Как друг път пък им спускат отгоре директивата всички ремсисти да се запишат в “Бранник”, да го превземат отвътре, тъй да се каже. Това в крайна сметка не става, но “Бранник” и без това залинява и ремсистите в гимназията вземат надмощие, въпреки легионерските напъни на директора Николов.
Момчето от Черепово и целият му випуск завършват харманлийската “червена гимназия” преждевременно, на 9 март 1944-а – военна година, задава се Девети септември, ОФ-то, задават се други неща – няма защо да се точат занятията. И Иван взема дипломата си, но когато му я дава, директорът Димитър Николов му натяква, че тая диплома той я дължи на него, задето не е взел под внимание това-онова от досието му.
За Иван обаче тая диплома не е някаква милостиня, изкарал си я е. С тая диплома се завръща още през март-април 1944-а в родното Черепово и с нея става писар в кметството. Но докато Девети все така се задава и още не е дошъл, Иван Вълчев го заподозират в една странна конспирация. В череповското кметство се получава заплашително писмо, подписано от “Комунистическа банда “Сакар””, и кметът Починков, и попът Кирил, и други овластени в селото побесняват. Заплашват и те, че ще докарат войска, полиция, че ще разследват до дупка, ще арестуват. А новоназначеният писар и без разследване знае, че това не е комунистическа работа, ами чисто и просто отчаяна легионерска провокация, дори се досеща кой от селото е надраскал писмото и все пак с ремсисткото си минало от харманлийската гимназия опира пешкира. Когато след три дни в селото идва началникът на тогавашната харманлийската полиция, Иван Сейменски, Иван Вълчев не само е заплашен с изселване от Черепово, ами и направо натирен от цялата харманлийска околия.
И той какво да прави, запилява се към Стара Загора при някакъв приятел. Докато се мотае нагоре-надолу из Заарата, в някаква сладкарница чува от връстници за строящата се жп линия Ловеч – Троян, че набират работници за нея и ето го в Ловеч. Там пък вижда една обявя за записване в телеграфопощенския институт, изнесен в Ловеч заради бомбардировките на американците в София. Подава документи и полага изпити за телеграфопощенския и докато чака резултати, отскача да поработи на друга строяща се жп линия – Русе-Силистра. На нея се бъхти 10 -15 дена, но тъкмо дните преди Девети, та още на осми септември, като подразбира, че нещо ще става, се качва на влака от Русе и се завръща в Харманли в деня на деветосептемврийската революция.
В Харманли тя си е взела своето, превзети са полицията, пощата, значи властта е паднала. Иван Вълчев е натоварен да завземе властта в Черепово. Само че там властта пада по-особено – череповският, дошъл за кратко време след Починков, кмет Станко Бойчев, запасен офицер, но без фашистки прояви, просто се съгласява да работи за новата отечественофронтовска власт и това е.
Тъкмо да го изпратят по партийна линия някъде другаде, Иван получава известие, че е приет в телеграфопощенския институт. Заминава, учи в него три години и се завръща в Харманли през 1946-а като стажант телеграфопощенец.
