Слово за Лазаровден

Възлюбени в Христа Бога братя и сестри! Днес е единствения ден в годината, когато неделно богослужение се извършва в събота. Така съботата, денят, в който традиционно поменаваме и усилено се молим за скъпите ни мъртъвци, става неделя – денят на радост и отбелязване на живота и възкресението. Защото днес си спомняме за това чудо на чудесата, което извърши Спасителят във Витания – Лазаровото възкресение. Един човек бе въздигнат от мъртвите не защото е Божий любимец или необикновен мъж, или апостол, не за да живее вечно и да не познае смърт, не за да тържествува или се възгордее. А за слава Божия и за обещание за спасение и възкресение за всеки от нас. Защото всеки, който е срещнал Бога, Го е възлюбил и Бог е възлюбил него, както възлюби Лазара, защото сме слаби и податливи на болест и на греха – който не е нищо друго, освен същото за душата, което е болестта за плътта, защото сме смъртни, както смъртта идва за нас чрез греха, когато, ние, в греха, сме мъртви за Бога. Но ето, Той отличава коя болест е за слава Божия и то още докато боледуваме. Спира по пътя си и чака. Да се опомним, да се обърнем към Него, да потърсим изцеление в лечебницата – Светата Православна Църква с нейните тайнства, да приемем еликсира на живота – Светото Причастие от ръцете на внимателните и загрижени лекари – любимите ни духовници. И често не ни дочаква не защото няма търпение, а защото ние сами трябва да изминем поне част от пътя си към Него, поне няколко крачки от бездната, която Той прекоси, за да е до нас, отвъд времето и пространството в ограничените ни човешки измерения – Той е винаги и навсякъде, същия. Всемогъщия. Нашия Бог. Личен Спасител, любим приятел, приказен събеседник, Отец и Син и Свети Дух в едно, с неизброимото ангелско воинство, целия сонм светци, всички безплътни сили. За нас, човеците. За нашето спасение. Не само се въплъти и стана човек, но и бе разпнат и умря на кръста в немислими, нечовешки, незаслужени мъки.
Да, велико е чудото на възкресението, повече дори от въплъщението на Бога в човешка плът, от живота Му в семейството на дърводелеца, от изпитанията, от изкушенията, от безгрешния живот, от чудесните изцеления и знаменията. Невероятно е. Четиридневен мъртвец, вече изцяло повреден от тлението на плътта, да стане отново човек – това прекрасно Божие творение с ръце, крака, очи, усмивка, и повече, способно да мисли, чувства, да обича, да се радва… да е самият живот, Боговдъхновен. Да го вдигне от праха и калта, в която е започнал да се превръща, да го върне от света на сенките. Да е пак жив, пак човек. Невъзможно! „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки.
Бог ни обеща живот, и то живот с Него в царството Му, което няма да има край. Доказа всичките си думи на дело. Той знаеше всичко, което Го очакваше, но изпи чашата докрай, възкреси Лазар, което стана причина за гоненията и собствената Му смърт, но после сам Той ще възкръсне, ще победи дявола и с него ще възкръснат мнозина от гробовете си и за всеки от нас ще го има пътя към вечния живот. Но на днешния ден, когато все още ни предстои най-тежката седмица в годината – на Христовите страсти и мъчения, като сме в затворени в пещерата на битието си, мъртви за света и вонящи в греховете си, има един въпрос – вярваме ли?