Сезонът на театралното лято

Акценти

• Театърът ни събираше един с друг, обединяваше ни. Всички се усмихвахме и обичахме, и всички заедно обичахме театъра.

Свързани публикации

• Кюрдски бизнесмени дойдоха да купуват български стоки 0 12.май
• Заспал шофьор събра над 80 метра мантинели на магистрала 0 18.апр.
• „Коледни приказки“ представиха самодейци за празниците 0 28.дек.

Събрали сме се в двора на господин Пенев в село Надежден и говорим за театъра обезнадеждено. Поводът за разговора е отпечатаният очерк за него във вестника. Авторът му разказва къде е роден, какви длъжности е заемал, как е обичал киното и театъра. Но на каквито и длъжности да е бил, той си остава Артистът за всички, които го познават. Появи ли се на сцената, изпълва я с присъствието си. Носеше духовна красота, обаяние, благородство, с дълбок, спокоен, лиричен тембър. Чете стихотворението „Тодорините езера” от Евтим Евтимов – проникновен, покоряващ глас. Великолепно изпълнение за камерен рецитал. Площадната поезия му беше чужда. Безконфликтен. Търпеливо изслушваше всички. Като началник „Култура” и като председател на читалището не промени течението на разрухата на училищния театър. Държим вестника в ръцете си. Споменът ни връща в годините. Минахме през всички сезони на живота, сега сме в сезона на зимата, а разказът ни връща в сезона на изгарящото лято.

Театърът ни събираше един с друг, обединяваше ни. Всички се усмихвахме и обичахме, и всички заедно обичахме театъра. Ние го изграждахме с всяка постановка и той нас изграждаше с всеки сезон. С носталгия ще кажем : това бе животът ни, и над него… И с помирение ще кажем: всичко дошло си отива. Прав е Шаляпин, като казва за съдбата на артистите, че след своята смърт не оставят нищо. Звук, глас, жест – всичко това умира заедно с тялото, от където са излезли. Отпиваме от ракията. Ровим се в казаните думи, заплитаме се в размишление и противопоставяне. Вярно е. Писателите оставят своите новели, поетите – своите поеми, художниците – своите картини, скулпторите – своите ваяния, а артистите не оставят нищо на бъдните поколения. Със смъртта на своите съвременници умират и те. Тъжно е. Този, който е вълнувал душата и сърцата на зрителите, не оставя нищо след себе си.

Някой беше казал, че Артистът изгаря на сцената. Сцената е олтар и той като свещ гори, свети и изгаря. Така е, но вярно е и другото, че в замяна на това, никой от творците не се е радвал на такова непосредствено общуване с публиката и никой толкова често не е бил връхлитан от буря на аплодисменти и награждаван с букети цветя, както това става с артистите. Затова блаженството и щастието на артистите трае толкова малко. Мълчим. Мълчанието отпиваме от ракията като спомен за мъртвец. Сто и двадесет години театрален живот в Харманли и ние сме дали  своя двадесетгодишен дял в него. Разговаряме надълго, а все сме в орбитата на казаното от Шаляпин. Надигаме чаши и този път отпиваме за възкресението.